— Какво е работил баща ти за семейство Ригли?
— Много неща. Работеше на ранчото им, после в дома им. Имаха почти двайсетметрова яхта. Наели го като общ работник и накрая започна да я управлява. После си купи собствена яхта и я даваше под наем. Освен това участваше и в доброволната пожарна команда.
Той се усмихна. Грасиела му отвърна.
— И „Преследваща вълна“ е неговата яхта, така ли?
— Негова яхта, дом, работа, всичко. Ригли го финансираха. Той живя на яхтата в продължение на дванайсетина години. Докато не се разболя. Почина тук. В Лонг бийч.
Той хвърли поглед към Реймънд. Момчето се бе успокоило и стоеше неподвижно, загледано в макарата си. Кордата му бързо се отдалечаваше. Маккейлъб знаеше, че сепията няма толкова сили.
— Хей, Реймънд, почакай малко. Мисля, че си хванал нещо.
Приближи се до момчето. Заключи макарата и прихвана кордата. Почти незабавно прътът се наклони надолу и едва не изскочи от ръцете на Реймънд. Маккейлъб го стисна и го повдигна.
— Хвана я!
— Хванах я! Хванах я!
— Спомни си какво ти казах, Реймънд. Дърпаш назад и навиваш. Дърпаш назад и навиваш. Ще ти помогна с пръта, докато измъкнем този приятел. Като че ли е доста голям. Готов ли си?
— Да!
Най-вече с усилията на Маккейлъб двамата започнаха да се борят с рибата. Междувременно той помоли Грасиела да прибере другите въдици, за да не се оплетат. Борбата продължи десетина минути. Маккейлъб усещаше как рибата постепенно се уморява. Накрая успя да предаде пръта на Реймънд, за да довърши работата.
Маккейлъб си сложи чифт ръкавици и се спусна по скалите до водата. Само на няколко сантиметра под повърхността видя сребриста риба, която немощно се съпротивляваше. Той коленичи, намокри си обувките и панталоните, но успя да хване кордата на Реймънд. Издърпа рибата и я хвана за опашката точно пред задните перки. Накрая я извади и се покатери горе при Реймънд.
Рибата блестеше на слънцето като излъскан метал.
— Баракуда, Реймънд — каза Маккейлъб и я повдигна. — Само виж какви зъби има.
22.
Денят мина добре. Реймънд хвана две баракуди и бял костур. Първата риба бе най-голяма и най-вълнуваща, макар че втората се хвана на кукичката, докато обядваха, и едва не издърпа пръта във водата. Върнаха се в късния следобед и Грасиела отведе Реймънд в предното помещение да подремне. Маккейлъб използва това време, за да измие риболовните си принадлежности с маркуча на кърмата. Когато Грасиела се върна горе и двамата останаха сами, седнали на столове на палубата, той изпита едва ли не физическа болка за студена бира.
— Беше чудесно — каза Грасиела.
— Радвам се. Ще останете ли за вечеря?
— Разбира се. И той иска да останем. Ужасно обича яхтите. И ми се струва, че утре пак ще поиска да иде за риба. Създал си чудовище.
Маккейлъб кимна с мисъл за предстоящата нощ. Изрекоха няколко минути на спокойна тишина, докато двамата наблюдаваха доковете. Съботите винаги бяха натоварени дни. Погледът на Маккейлъб не пропускаше нищо. Фактът, че Грасиела и Реймънд бяха на яхтата го караше да внимава за руснака, макар да смяташе, че вероятността Болотов да се появи е съвсем малка. В кабинета Толивър той го бе съборил на земята и ако искаше да нарани, можеше да го направи тогава. Но мисълта за Болотов отново му припомни за случая.
— Нека те попитам нещо — каза Маккейлъб. — Ти дойде за първи път при мен миналата събота. Но материалът във вестника се появи една седмица преди това. Защо си чакала цяла седмица?
— Изобщо не съм чакала. Не знаех за статията. Една приятелка на Глори от вестника ми позвъни, за да ми каже, че я прочела и се чудела дали ти си онзи, който е получил сърцето й. Тогава отидох в библиотеката и прочетох материала. Дойдох тук на следващия ден. Той кимна.
— Онези кашони там долу… — започна Грасиела.
— Какви кашони?
— Върху бюрото. Твоите случаи ли са?
— Да, стари материали.
— Познах някои от имената, написани на тях. Споменаваха се в статията. Лутър Хач — спомних си за него. И за Кодовия убиец. Защо са го нарекли така?
— Защото той — ако е бил мъж — ни оставяше или ни пращаше съобщения, който винаги имаха отдолу един и същи номер.
— И какво означаваше той?
— Не успяхме да разберем. Не успяха да го дешифрират най-добрите специалисти от бюрото и дори хората от Управлението за национална сигурност. Аз лично смятам, че изобщо не означаваше нищо. Не беше код. Просто неизвестният субект ни дразнеше, караше да се въртим в кръг… девет-нула-три, четири-седем-две, пет-шест-осем.
— Това ли е кодът?
— Това е номерът. Както казах, мисля, че не беше никакъв код.
— И във Вашингтон ли решиха така?