— Не. Те не се отказаха. Бяха сигурни, че означава нещо. Смятаха, че може да е номерът на социалната му осигуровка. Нали разбираш, с разбъркани цифри. Компютърът им даде всички комбинации и те получиха имената. Хиляди. Провериха ги всички с компютрите си.
— И какво търсеха?
— Криминални досиета, профилни съответствия… всичко това беше едно голямо гонене на Михаля. Неизвестният субект не беше в списъка. Изобщо не успяхме да открием Кодовия убиец.
Маккейлъб чу далечен звук на хармоника и погледна към „Дабъл-даун“. Локридж бе там и свиреше.
— Само веднъж ли ти се е случвало?
— Искаш да кажеш, когато не сме успели да хванем престъпника ли? Не. За съжаление много от тях се измъкват. Но в случая с Кодовия убиец го приех лично. Той ми прати три писма. Неизвестно защо ме мразеше.
— Какво е правил с хората, които…
— Кодовия убиец убиваше по много различни начини и без никаква ясна система. Мъже, жени, дори едно малко дете. Застрелваше ги, намушкваше ги с нож, удушваше ги. Нямаше за какво да се хванем.
— Тогава откъде знаеш, че всеки път е бил той?
— Той ни го съобщаваше. С писмата с кода, оставени на местопрестъплението. Разбираш ли, нямаше значение кои са жертвите. Те бяха само обекти, чрез които можеше да упражнява власт и да се подиграва на властите. Убиец с комплекс за малоценност. Имаше един друг убиец, Поета. Той беше пътешественик и действаше из цялата страна преди няколко години.
— Спомням си. Измъкнал се е тук, в Лос Анджелис, нали така?
— Да. И той беше убиец с комплекс за малоценност. Разбираш ли, като оставиш фантазиите и методите им, тези хора много си приличат. Поета се наслаждаваше да наблюдава безпомощните ни действия. Кодовия убиец беше същият. Обичаше да дразни ченгетата по всякакъв начин.
— Но после просто е престанал?
— Или е умрял, или са го вкарали в затвора за нещо друго. Или се е преместил другаде и е започнал да действа по нов начин. Тези типове просто не могат да се откажат.
— А какво направи в случая Лутър Хач?
— Свърших си работата. Не мислиш ли, че би трябвало да разговаряме за нещо друго?
— Съжалявам.
— Няма нищо. Просто… Не зная, не обичам старите истории.
Искаше му се да й разкаже за сестра й и за последните новини по случая, но се отказа.
За вечеря Маккейлъб опече хамбургери и баракуда. Реймънд гореше от нетърпение да опита рибата, която беше уловил, но после острият й вкус не му допадна. Нито пък на Грасиела, макар че на Маккейлъб му хареса.
След вечеря тримата отново се разходиха до магазина за сладолед и после край магазините по „Кабрило У ей“. Когато се върнаха на яхтата, вече бе тъмно. Доковете отново бяха потънали в тишина. Грасиела съобщи на Реймънд лошата новина.
— Реймънд, денят беше уморителен и трябва да си лягаш — нежно каза тя. — Ако си послушен, утре преди да си тръгнем, можеш пак да идеш за риба.
Момчето погледна към Маккейлъб.
— Тя е права Реймънд — каза той. — Утре сутринта пак ще те заведа там. Ще хванем още риба. Става ли?
Момчето колебливо се съгласи и Грасиела го отведе долу в стаята му. Поиска да вземе със себе си рибарския си прът. Нямаше възражения.
На яхтата имаше две отоплителни печки и Маккейлъб ги беше поставил в стаите на Грасиела и Реймънд. Знаеше, че през нощта може да стане студено.
— А ти с какво ще се топлиш? — попита го Грасиела.
— Ще се оправя. Ще спя в спалния си чувал. Навярно ще ми е по-топло, отколкото на вас.
— Сигурен ли си?
— Сигурен съм.
Той ги остави и се качи горе да чака Грасиела. Наля в чашата й остатъка от санфордското вино. После я отнесе заедно с кутия кола на кърмата. Тя излезе десетина минути по-късно.
— Захладняло е — каза Грасиела.
— Да. Мислиш ли, че с печката ще му е добре?
— Да, всичко е наред. Заспа веднага.
Маккейлъб й подаде виното и тя се чукна в кутията му с кола.
— Благодаря ти — рече Грасиела. — Днес Реймънд си прекара чудесно.
— Радвам се.
Той отново се чукна с нея. Знаеше, че по някое време най-после трябва да й разкаже за разследването, но не искаше да разваля момента. И за втори път го отложи.
— Кое е онова момиче на снимката на бюрото ти?
— Кое момиче?
— Прилича на снимка от училищен годишник или нещо подобно. Залепена е на стената над бюрото в стаята на Реймънд.
— А… това е просто… това е просто един човек, за когото искам винаги да си спомням. Тя е мъртва.
— Искаш да кажеш, че е от някое разследване или че си я познавал?
— От разследване.
— На Кодовия убиец ли?
— Не, много преди това.
— Как се казва?
— Обри-Лин.
— Какво се е случило?
— Нещо, което не би трябвало да се случва с никого. Хайде да не говорим за това точно сега.