Маккейлъб подсвирна.
— По дяволите, не точно на ухото ми, човече — изрева Карътърс.
— Извинявай. Куршумът деветмилиметров ли е бил? С метална гилза, от обикновените?
— Не, всъщност е бил дум-дум. Нали ги знаеш?
— Естествено, От онези, с които улучиха Рейгън в „Хилтън“, нали?
— Точно така. С малък заряд на върха. Куршумът би трябвало да се взривява на парчета. Но при Рони е дефектирал. Извадил е късмет. За разлика от Кениън.
Маккейлъб се опита да реши какво може да означава това. Един и същи пистолет, „ХК П7“, бе използван в три убийства — Кениън, Кордел и Торес. Но между Кениън и Кордел мунициите се бяха променили. Защо?
— А сега запомни — рече Карътърс, — не си го чул от мен.
— Ясно. Но ми кажи нещо. Какво направи, след като откри аналога? При Левин ли отиде, или първо си се поразтършувал малко?
Джоъл Левин беше официалният шеф на Карътърс.
— Въпросът ти всъщност е дали имам да ти пратя нещо, нали?
— Прав си. Ще ти съм много благодарен, ако ми пратиш нещо.
— Вече го направих. Пуснах го по бързата поща още в събота преди от вентилатора да се разхвърчат лайна. Разпечатах всичко, каквото имаше в компютъра. Ще получиш цялата вътрешна информация. Би трябвало да пристигне днес или утре. Някой ден ще трябва да ми се отблагодариш, като ме вземеш на риба, човече.
— Готово.
— И не си получил нищо от мен.
— Чист си, Върнън. Няма нужда да ми го казваш.
— Зная, но така се чувствам малко по-добре.
— Какво друго можеш да ми кажеш?
— Май няма друго. Левин взе всичко и нещата преминаха на високо равнище. Трябваше да им обясня защо съм бързал толкова. Те знаят, че ти се занимаваш със случая. Но не им казах причината.
Маккейлъб мислено се укори, че е изпуснал нервите си с Аранго след хипнотичния сеанс. Ако не му беше разкрил истинския си мотив за разследването, все още можеше да участва в него. Карътърс не им бе издал тайната му, но Аранго със сигурност го беше сторил.
— Там ли си, Тери?
— Да. Виж, ако откриеш нещо ново, съобщи го първо на мен.
— Готово, човече. Но отговаряй на шибания телефон. И се пази.
— Няма проблем.
Маккейлъб затвори, обърна се и едва не се сблъска с Бъди Локридж.
— Хайде, Бъди, направи ми път. Трябва да тръгваме.
Насочиха се към колата, която все още беше пред една от колонките.
— Към пустинята ли?
— Да. Ще идем пак да се срещнем с госпожа Кордел. Ако все още иска да разговаря с мен.
— Защо да не… няма значение, остави. Аз съм просто шофьор.
— Най-после!
На път за пустинята Бъди свиреше на хармониката си, докато Маккейлъб използваше методи за самохипноза, за да приведе ума си в покой и да си спомни по-добре онова, което знаеше по случая Доналд Кениън. Това бе най-скорошният от дългата поредица провали на бюрото през последните години.
Кениън бил президент на „Уошингтън Гарантийд“, федерална спестовна каса с клонове в областите Лос Анджелис, Ориндж и Сан Диего. Русият Кениън имал отлично дар слово и умеел да печели на своя страна инвеститорите с дълбоки джобове, като им предоставял вътрешна информация за акциите. Това му помогнало да се изкачи на президентския пост на двайсет и девет години. Във всички бизнес списания публикували материали за него. Той вдъхвал доверие в инвеститорите, служителите си и медиите. Но три години след встъпването си в президентска длъжност успял без никакво усилие да източи от касата 35 милиона долара чрез фалшиви заеми за фирми фантоми. Всички, включително федералните одитори, разбрали какво се е случило едва когато „Уошингтън Гарантийд“ рухнала съвършено изсмукана и Кениън изчезнал.
Медиите въртяха историята в продължение на месеци, ако не и години. Репортажи за пенсионери, останали без пукнат грош, за вълнов ефект на рухнали бизнес предприятия, за хора, видели Кениън в Париж, Цюрих, Таити и на други места.
Пет години по-късно спецгрупата на бюрото, занимаваща се с издирване на бегълци, го открила в Коста Рика. Кениън имал там разкошно имение, включващо два басейна, два тенис корта, личен треньор, който постоянно живеел там, и конюшни. Крадецът, вече трийсет и шест годишен, бил екстрадиран в Лос Анджелис, за да го изправят пред федерален съд.
Докато чакал процеса си във федералния затвор, по следите му пратили специалисти, които в продължение на шест месеца издирвали парите. Но успели да открият само два милиона долара.
Това бе пълна загадка. Според Кениън парите не били у него, защото не ги бил взел, а само ги предал на някой, заплашил да го убие — него и цялото му семейство. Чрез адвокатите си той твърдял, че бил принуден да инсценира компаниите фантоми и да им отпусне заеми, след което да прехвърли парите на изнудвача. Но макар че му предстояло да прекара години във федерален затвор, Кениън отказвал да съобщи името му.