— О, мамка му — прошепна Маккейлъб. — Това да не е…
— Да. Ние сме чисти.
— Не, забави я.
— Защо, всичко е наред.
Той вдигна ръка, за да се почеше по носа и закри устата си от приближаващата се жена.
— Скрийнсейвърът. Обикновено се включва не по-рано от минута. Тя ще разбере.
— Няма значение. Ние не сме крали държавни тайни.
Както се оказа, Грасиела нямаше нужда да я забавя. Пати Кърк сама се забави.
— Грасиела, какво правиш тук? — попита тя. — Току-що видях в кафенето Джейн Томкинс и тя се оплакваше, че пак не си на работа.
— Не й казвай, че съм била тук! — помоли я Грасиела.
— Защо?
— Това е приятелят ми, Тери. Готви се да учи медицина. В Калифорнийския университет. Казах му, че днес ще му покажа болницата, защото може да прехвърли практиката си тук. Реших, че с униформата ще е по-лесно да се мотая наоколо. Тери, това е Пати Кърк.
Ръкуваха се. Маккейлъб я попита как е и тя му отговори, че е добре. Пати Кърк погледна към Грасиела и поклати глава.
— Джейн ще те убие, ако научи. Мислеше си, че е пак нещо с Реймънд. Голяма длъжница си ми, момиче.
— Зная, зная. Само не й казвай, става ли?
30.
Първо отидоха в кабинета на Бони Фокс в западното крило на „Сидър“. Приемната беше празна и секретарката, жена на име Глейдис, която никога не се усмихваше, потвърди, че лекарката я няма.
— В северното е и днес не едва ли ще се върне — каза Глейдис и още по-силно се намръщи. — За документите си ли сте дошли?
— Не, не още.
Маккейлъб й благодари и двамата си тръгнаха. Това, което каза Глейдис, означаваше, че Фокс е на визитация на шестия етаж в северното крило на болницата. Минаха по висящия коридор на третия етаж и после с асансьора се качиха в кардиологията и отделението за трансплантация.
Маккейлъб беше идвал тук достатъчно често, за да изглежда вътрешен човек. Все още облечена в сестринската си униформа, Грасиела още по-добре се вписваше в обстановката. Той я поведе по коридора вляво от асансьорите към приемната на отделението за трансплантация. Имате голяма вероятност да открият Фокс някъде тук.
Докато вървяха по дългия коридор, Маккейлъб поглеждаше през отворените врати. Не забеляза лекарката, но по леглата видя най-вече крехките фигури на старци. Имаше стаи за хора, очакващи трансплантация, поставени на апарати — техният час наближаваше и шансовете им намаляваха заедно с отслабването на сърцата им. В една от стаите Маккейлъб видя малкото момче, което си спомняше от предишното си идване тук. То седеше в леглото и гледаше телевизия. Жиците и системите излизаха от ръкава на болничната му нощница и стигаха до апаратите и мониторите. След като се увери, че Фокс не е в стаята, Маккейлъб бързо извърна очи. Най-трудно се примиряваше с участта на тази деца. Толкова малки и въпреки това органите им необяснимо защо ги изоставяха — с нищо незаслужено наказание. За миг Маккейлъб си спомни за блатата, за лодките с детективи в Дяволския зандан, черната дупка, в която изчезна вярата му, че за всичко има причина.
Провървя им. Докато завиваха към стаята на сестрите, Маккейлъб видя Бони Фокс, която се надвесваше над пропуска и вадеше от кантонерката папка на пациент. Обърна се и ги видя.
— Тери?
— Хей, докторе.
— Какво има? Да не…
— Не, не, всичко е наред.
— Тогава какво правиш тук? Документите ти са в моя кабинет.
Тогава Фокс забеляза Грасиела и явно не я позна. Това още повече я обърка.
— Не съм тук за документите — каза Маккейлъб. — Има ли някъде празна стая, трябва да поговорим.
— Тери, хващаш ме насред визитация. Не би трябвало да идваш тук и да…
— Важно е, докторе. Много важно. Дай ми пет минути и съм сигурен, че ще се съгласиш. Ако не, веднага си тръгваме. Ще ида да си взема документите и изчезвам.
Тя ядосано поклати глава и се обърна към една от сестрите зад пропуска.
— Ан, кои стаи са отворени?
Ан прекара пръст по оставения на плота списък.
— Десета, осемнайсета, трийсет и шеста, която си избереш.
— Ще бъда в осемнайсета, тъй като е най-близо до господин Кослоу. Ако позвъни, кажи му, че ще дойда след пет минути.
И тя строго погледна към Маккейлъб.
Фокс бързо ги поведе обратно по коридора към стая 6—18. Маккейлъб влезе последен и затвори вратата зад себе си. Лекарката облегна хълбок на празното легло, остави папката на пациента до себе си и скръсти ръце. Маккейлъб усещаше как гневът се излива от нея.
— Имаш пет минути? Кого водиш със себе си?
— Това е Грасиела Ривърс — отвърна Маккейлъб. — Разказах ти за нея.
Фокс се обърна към Грасиела и пронизително я изгледа.
— Вие му докарахте това — каза тя. — Знаете ли, той няма да ме послуша, но вие сте сестра, би трябвало да разбирате. Погледнете го. Цветът му, торбичките под очите му. Преди седмица беше добре. Беше в отлично състояние, по дяволите! Вече бях махнала папката му от бюрото си. Толкова бях сигурна в него. А сега…