— Така чух и аз. Успех! Ще ти трябва много…
— Благодаря, а защо?
— Ами, за да си останеш женен… Или може би просто да останеш жив. Откакто научих за теб, направо не искам да съм дори на същата страна на улицата, на която си ти…
— Ще ме сбъркаш! — изсмях се и затворих. Днес е ден, който никой няма да ми развали!
Слънцето се показваше на хоризонта и достигаше прозореца с восъчножълти лъчи. Двадесет етажа по-долу градът се събуждаше за нов живот с родилните мъки на шума, който само боклукчийските камиони могат да вдигат с острото стържене на метал по тротоара — също толкова силен, колкото и грохотът от изпразването на кофите. Малко по — нататък някаква сирена изстена съчувствието си и заглъхна зад стените на Бродуей, и един по един като точки хората заформиха безкрайните нишки, които са артериите на Ню Йорк, събуждайки града за живот. А аз, аз ще се женя! Всичко друго да върви по дяволите!
Клемънт Флетчър.
Имаше нещо познато в това, но не можех да си спомня нито къде, нито кога. Или кой…
He беше голямо име. Трябваше да е много надолу в списъка, защото в моята работа не можеш да си позволиш лукса да забравяш имена, дори и такива, които не изглеждат важни. Съвсем обикновено име, което обаче звучи познато…
Приятел? Нямам ги толкова много…
Ако е враг, не би се обадил първо. Враговете ми направо убиват. Обаждането не би могло да дойде чрез Мартин Грейди или някой друг от организацията, защото тогава щеше да е свързано с дума — сигнал, посочваща степента на спешност или риска да съм набелязан като мишена. Значи е нещо лично.
Аз все още съм в списък „А“ на руснаците, а никой не може да знае със сигурност как точно ще действат те. От време на време залагат много коварни, крайно опасни капани.
Който и да е казал, че любопитството не води към добро, е дал само част от истината. Ако това бе просто едно име без значение, щеше да е съвсем в дъното на списъка, но то изплува от миналото и ми е достатъчно познато, за да не мога да го оставя.
На свой ред позвъних на Уоли Гибънс, за да провери номера и да го свърже евентуално с адрес, оставих слушалката и изчаках десетина минути, докато той си направи проверката. Обади ми се с адрес в Уест Сайд близо до реката и с „поканата“ да се разкарам.
Един бърз хладен душ прогони съня ми и аз се облякох. Воден още от силата на навика си поставих на рамо и каишката с кобура, затъкнах го в колана и едва сега се спомних какъв ден е днес. Ухилих се, казах да върви по дяволите и почти свалих кобура.
Моят „звяр“ — револвер вече става минало, но преди много често той е оставал най-добрият ми приятел. Не мога да го изоставя така.
Е, добре, стари приятелю, само още веднъж.
Пъхнах го в черната кожа, проверих го с привично движение и слязох долу до щанда за закуски, където изпих чаша кафе. После пред входната врата взех такси. Беше още рано и в ненатовареното движение лесно проверих за евентуално проследяване. Облегнах се удобно на седалката, докато стигнахме купчина стари, кафяви камъни, струпани перпендикулярно на реката и граничещия кей.
Беше третата сграда от моста, който е и главна улица на Уест Сайд. Беше порутена къща със стаи под наем, с изронена площадка от пясъчник и мръсна фасада. На емайлираната метална табелка на вратата се четеше само една дума: СТАИ.
Позвъних два пъти, преди една дребна стара жена да дойде до вратата, бършейки устата си с престилка. Две рола тоалетна хартия се подаваха изпод едната й мишница.
— Стая ли търсиш, синко?
Намигнах й.
— Не, един приятел. Клемънт Флетчър. Мислиш ли, че е твърде рано да го събудя?
Очите й бавно се разходиха нагоре-надолу по мен, а после лицето й се покри с бръчиците на широка усмивка.
— Не мислех, че има такива приятели, но вече не можеш да знаеш. Имаше едно момче тук миналата седмица, каза, че съдията Лонг му е баща, и наистина така беше. Съдията дори дойде тук. Беше истински ад, че е пътувал с кораб, но момчето отново тръгна, вчера. Отпътува с кораба „Мейтланд“ — същият, на който работеше моят човек. Беше старши моряк, наистина беше. Е, добре. Потърси мистър Флетчър горе направо, първата врата.
— Ще го намеря. Благодаря.
Изкачих се по стълбите, чух хазяйката да затваря вратата на долния етаж и освободих предпазителя на револвера. Имаше само една врата на долния етаж до стаята на Флетчър. Застанах до нея и се ослушах. Отвътре идваше шум от тихо похъркване. При втория опит ключалката превъртя и аз отворих вратата, пристъпих вътре и затворих след мен.
Мъжът спеше на един фотьойл. Вчерашният брой на „Нюз“ лежеше на коленете, главата му бе заровена на една страна в ужасното мохерно кресло, което беше третия мебел в стаята. Дребен човек, на около петдесет и пет години, в дочен работен комбинезон и разкопчана риза, наскоро подстриган, но неизбръснат.