Точно в уречения час я видях да излиза, дадох знак на шофьора и се свих в колата. Колата се озова там, преди още Рондин да стигне бордюра. Вратата се отвори просто като на всяко такси, което взема пътници в дъжда, и в мига, в който Рондин ме зърна, аз я дръпнах вътре, затръшвах вратата и колата потегли рязко с острия звук на превъртащи гуми.
Сякаш всичко стана едновременно. Една друга кола имаше същата идея и диагонално пресече улицата от мястото, където бе паркирана, и се опита да се вреже в нашата кола отзад.
За миг съзрях шофьора с физиономия на копой и едно мазно, жестоко лице отзад, преди моят шофьор да ни измъкне. Седанът от другата страна на улицата видя какво става, опита се да попречи и на двете коли. Не успя, но все пак забави преследвачите, така че ние изминахме половин пряка. Другата кола се освободи, като се завъртя странично, и бързо ни последва. На светофара мина направо на червено.
За миг допуснах, че е случайно, докато на уличните светлини разпознах светналото от удоволствие лице на полковник Корбинет. Колата му внезапно се появи от втората пресечка по-долу, препречи пътя на тези зад нас и ги притисна до бордюра. Преди още колата им да спре напълно, шофьорът и пътникът изскочиха и побягнаха, а навсякъде наоколо вече виеха клаксони.
Прибрах револвера в кобура и двамата с Рондин седнахме спокойно. Шофьорът ни си бе загубил шапката и по врата му се стичаше пот. За първи път не можа и да продума. Зяпаше ме непрекъснато във визьора и тънеше в недоумение, дали прескартата, която му показах, е истинска, или не.
Когато можа да проговори, Рондин каза:
— За какво беше всичко това?
— Ти имаше двойна „опашка“, сладурано. А ти стигаше и само една…
Хм, тя запази хладнокръвие. Рондин, с цялата тази нейна непокътната британска студенина остава невъзмутима и при най-голяма опасност.
— Съжалявам, че те хванаха. Нищо не можех да направя.
Тя се усмихна и докосна ръката ми.
— Не беше толкова страшно, както това, което почти се случи на теб.
— Кой ти каза?
— ТЕ ми казаха там.
— Така ли?
— Бях толкова уплашена за теб, че вече не се страхувах за себе си.
Кимнах и прокарах пръст по врата й.
— Когато видя Мартрел…
— Той… Ами, той се разтрепери. Промени се. Грабна снимката, целуна я, мушна я под завивките. Казах му, че тя е добре и той като че ли схвана, а после се уплаши. Настояваше да говори с нея или да я види.
— В стаята му има ли телефон?
— Да, видях, че има.
— Може би ще го уредим. Как се стига до мястото, където остави момичето?
Тя ми го описа точно и стегнато и аз го запомних. Районът като цяло ми е познат и нямаше да е трудно да стигна дотам. Казах на шофьора да ни остави на няколко преки от апартамента на Уоли Гибънс, мушнах му още 10 долара за късмет, хванах Рондин за ръка и я поведох по улицата към блока на Уоли.
Приятелят ми почти се задави, когато я видя на вратата, а направо побеля, когато и аз цъфнах зад нея. Вече му идваше прекалено много и си му личеше. Почти уморено се примоли:
— Хайде, Тайгър, остави ме на мира.
— Помня, едно време беше репортер, Уоли…
— Да, тогава бях по-млад и сърцето ми издържаше. Сега съм много стар за такива работи. За теб може да е игра и затова да ти плащат, но аз си имам моята работа, която обичам, а преди да почнеш да се въртиш край мен, обичах и живота. Вече ме е страх да отворя вратата. Сега какво има?
— Известно време я пази тук!
— По дяволите! — измърмори той и се отпусна в един фотьойл.
— Тя е „мишена“, Уоли. Под прицел. Ясно ти е.
Той отвори очи, погледна първо мен, после нея. Знаеше какво имам предвид.
— Сигурен ли си?
— Напълно.
— А ти?
— Мога да се грижа за себе си.
— А за мен кой ще се погрижи?
— Винаги можеш да се окажеш в списъците на Мартин Грейди.
— Не и когато ще съм мъртъв — тъжно сви рамене Уоли и вдигна ръце. — Добре, и този път. Но само този път, запомни. След тази нощ не ме закачай. Намеря някой друг!
— Благодаря ти, Уоли.
Май не бе толкова нещастен, колкото изглеждаше. Поне щеше има нещо красиво за гледане, когато си тръгна. Вдигнах телефона, обадих се на „Коли под наем“ и поръчах да ми изпратят една. Докато чакахме, накратко разказах на Уоли за последните събития и че ТЕ са готови да пуснат Мартрел.
— Мислиш ли, че блъфират?
— Вероятно. Ще го държат покрит, докато могат, но не смятам, че ще успеят. Убийците винаги намират начин и не ги интересува, кой им застава на пътя. Ще „покрият“ цялата болница и тъй като медиите са набелязали Гейбън за новина, няма начин да се придвижи незабелязано.