Тя се обърна с тържествуваща усмивка към Рондин. Изглеждаше като победа на слугинята над господарката й.
— Ти си много умен, тигре мой. Ще ми бъде мъчно, когато умреш. Закратко, защото ще си спомням изгревите, които прекарахме заедно. Но после ще забравя.
Тя бавно отстъпи назад към Спаад Хело, наведе се, бръкна в джоба му и извади тънки, но здрави белезници, и ми ги подхвърли.
— Закачи лявата си ръка на тръбата до теб. Здраво! Виждам какво правиш. И без номера!
Взех белезниците, щракнах ги на лявата си ръка, в дясната чувствах адския огън на болката при всяко движение. После заключих белезниците на тръбата.
Тя се доближи до мен с пистолет, насочен в главата ми. Бръкна в джоба си, извади листата и ги хвърли в краката ми.
— Аз ще диктувам — каза тя, — а ти ще пишеш.
— Моля те, Тайгър! — тихо изрече Рондин. Очите й бяха мокри и в тях имаше горчилка от поражението.
— Остави, скъпа. Всичко е в нейни ръце. Това все някога трябва да свърши.
— Не е така!
Взех листата и казах остро:
— Млъквай!
Нещо като стон бе сподавено в гърлото й. Аз бръкнах в джоба си и напипах писалката на Ърни, която имаше експлозивен заряд. Свалих капачката и я сложих от другия край.
— Хайде. Диктувай.
Соня продиктува три страници с възможно най-уличаващи свидетелства срещу нашата страна, които аз документирах за нейно задоволство. Казваше имената буква по буква, така че всички да могат да бъдат „проверени и наказани“. С един бърз поглед забелязах Рондин да ме гледа с истински ужас и отвращение, изписани и по лицето на Мартрел. Но той бе преизпълнен с отвращение и омраза и към всичко онова, което бе извратило до безумие съзнанието на най-скъпия му, обичен човек…
Разочарованието не слизаше от лицето на Рондин.
Написах всичко, подписах го с кръв, която се стичаше по ръката ми, и се облегнах, напълно изтощен. Соня изчака да свърша, взе куфара, отвори го и пусна часовника вътре. Оттам започна да се чува тихо, зловещо тиктакане.
— След пет минути всичко е свършено — каза ни тя. — Можете да викате и да надавате писъци на ужас, но няма кой да ви чуе. Това място е добре звукоизолирано, а по улиците все още няма хора. Твърде е рано. Едва зазорява…
Изчаках да свърши, завъртях капачката на писалката, колкото бе необходимо, закачих я на листовете с признанията и й ги подадох. Тя посегна, взе ги от ръката ми, без да сваля поглед от мен, и ги мушна в джоба си. Режеща болка прониза ръката ми, но аз потиснах неволната гримаса. Поне малко прикрих това, което Соня искаше да види изписано на лицето ми — унижението и болката на победения…
— Благодаря ти, тигре мой. Почти съжалявам, че няма да те видя вече… жив. Е, хайде, сега вече сбогом.
Не й отговорих. Чаках да излезе и се вслушвах в часовника в куфара. Тя ритна тялото на Спаад Хело настрани, отвори вратата, излезе и я затвори след себе си.
— О, Тайгър! Защо? — промълви Рондин.
Отново времето беше главният фактор. И то — секундите. Тръбата от газовата инсталация, за която ме държаха белезниците, беше доста по-слаба, отколкото показваше видът й. Издигаше се на около десет фута над пода и бе закрепена за тавана в горната си част. Почти изревах от болката, която разкъса ръката ми, но се изкачих по тази проклета тръба и извадих белезниците от горния й край. Свлякох се на пода и за миг останах на колене, подпирайки се със сетни усилия на ръцете си, после страшно предпазливо, въпреки пълното ми изтощение, откачих жиците на експлозива в чантата.
Развързах първо Уоли, за останалите не губих време.
— Издърпай го към задния изход! Бързо! Трябва да има няколко стени между нас!
Той не прояви глупостта да задава въпроси. Сграбчи Мартрел под мишниците, докато аз затеглих Рондин със здравата си ръка. Измъкнахме се в двора отзад и едва успяхме да се прикрием зад купчина бетонни панели.
В следващият миг последва ужасяващ гръм! Сякаш целият свят експлодира над нас в един истински вулканичен порой от огън, дим е прах.
Когато всичко затихна, аз се надигнах, отвързах Рондин и Мартрел, погледнах в очите й, които сега вече осъзнаваха всичко. Разбираше, че аз бях имал все пак един печеливш коз в ръцете си, който изиграх правилно, и в последна сметка ние победихме!
Приближихме се заедно до купчината към предната част на сградата. Вече долавяхме слаб вой на сирени. Приближаваха доста бързо към нас.
Сега вече можехме да ги посрещнем и поздравим. Бях готов да прегърна целия свят, почти всичко, даже и тъпите ченгета!
Слънцето едва се появяваше на изток като яркооранжев, извит надолу сърп, който посягаше да запали земята с огнената светлина на новия ден.
Соня беше още с мен, но не можеше да види този изгрев. В известен смисъл тя беше част от него, защото представляваше само едно ярко, влажно, кървавочервено петно на асфалта пред сградата. Там се отразяваше блясъкът на новия ден и финалът на едно дело, което най-после бе напълно завършено.