— Как е Тони? — попита тя.
— Не знам, защото току-що научих, че е бил нападнат — Карол говореше предпазливо, внимаваше думите й да не прозвучат като обвинение.
Пола я изгледа стреснато.
— О, по дяволите — изпъшка тя. — През ум не ми мина, че не би могла да разбереш. — Тя поклати раздразнено глава. — Всъщност никой не се обади и на мен. Разбрах за случилото се в събота сутринта, когато включих телевизора. И просто предположих, че някой се е свързал с теб… — тя замълча потиснато.
— Никой не ми се е обаждал. Прекарах почивните дни със семейството си — с родителите ми и брат ми — в Йоркшир Дейлс. Не сме слушали радио, нито пък сме гледали телевизия. Знае ли се в коя болница са го настанили?
— „Брадфийлд Крос“ — отвърна Пола. — Оперирали са коляното му в събота. Проверих. Казаха, че всичко било наред, когато го извели от операционната, и сега състоянието му било добро.
Карол стана и взе чантата си.
— Добре тогава. Ако ви трябвам, ще бъда в болницата. Предполагам, че от снощи не се е случило нещо, което да изисква вниманието ни?
Крис завъртя глава.
— Няма нищо ново.
— Това е добре, и без това си имаме достатъчно занимания — Карол потупа Пола по рамото, минавайки покрай нея. — И аз бих предположила същото на твое място — допълни тя на излизане.
„Но все пак бих се обадила, за да се уверя“.
Устата му е пресъхнала. Толкова пресъхнала, че не може да преглътне. Това беше кажи-речи най-сложната мисъл, която успя да си проправи път в главата му, пълна сякаш с памук. Клепачите му потрепнаха. Имаше някакво смътно убеждение, че не е препоръчително да отваря очи, но не знаеше защо е така. Не знаеше и защо да вярва на това неясно предупреждение, което изплува в мозъка му. Какво лошо би могло да има в това да отвори очи? Хората го правеха постоянно и нищо лошо не им се случваше.
Отговорът се яви със зашеметяваща бързина.
— Крайно време беше — разнесе се рязък глас някъде около лявото му ухо. Критичният тон събуди у него някакъв далечен спомен. Кой знае защо, споменът като че ли нямаше нищо общо с размитата представа за настоящия му живот, която постепенно изплуваше в съзнанието му.
Тони завъртя глава на една страна. Движението събуди болка, която той не успя да локализира. Беше като че ли една обща болка, пронизваща цялото му тяло. Тони простена и отвори очи. И в същия момент разбра защо щеше да е по-добре да не ги отваря.
— След като се налага да стоя тук, най-малкото, което би могъл да направиш, е да разговаряш с мен.
Тя затвори уста и устните й се свиха в добре познатата му неодобрителна гримаса. Затвори лаптопа, остави го на масата пред себе си и кръстоса обутите си в панталон крака. Никога не е харесвала краката си, помисли безцелно Тони.
— Съжалявам — изграчи той. — Трябва да е от упойката.
Протегна ръка към чашата с вода на подноса до леглото, но не може да я стигне. Жената срещу него не помръдна. Той се опита да седне в леглото, забравил за момент защо лежи в болничното легло. Левият му крак, окачен на макара с тежест, помръдна едва-едва, но болката, предизвикана от това движение, бе толкова неадекватно силна, че той се задъха. Болката събуди спомена. Връхлитащият Лойд Алън, който крещи нещо неразбираемо. Проблясък на светлина върху синкавата стомана. Миг, изпълнен с парализираща болка, после нищо. След това кратки проблясъци на съзнание. Лекари, които разговарят за него, медицински сестри, надвесени над него, екранът на телевизора, откъдето някакви хора се обръщат към него. И тя, излъчваща раздразнителност и нетърпение.
— Вода? — произнесе той едва-едва. Не беше убеден, че тя ще изпълни молбата му.
Тя въздъхна тежко като човек, подложен на незаслужено изпитание и вдигна чашата с вода, пъхвайки сламката между пресъхналите му устни, така че да пие, без да трябва да се надига. Той засмука водата, започна да пие на малки глътки, наслаждавайки се на усещането, докато устата му възвръщаше обичайната си степен на влажност. Всмукване, наслада, преглъщане. Повтори този процес неколкократно, докато изпи половината чаша, после отпусна глава обратно на възглавницата.
— Не е необходимо да седиш тук — каза той. — Добре съм.