— Вероятно защото сме представители на властта, която може да ги вкара и в затвора, Крис — каза натъртено Пола.
— Добре де, добре, край на диалога, предназначен за мен в ролята на публика. Разкарайте се и двете. И не се връщайте, докато не научите абсолютно всичко, което може да се узнае за Джак Андерсън, включително и сегашния му адрес — тя стана и смъкна сакото си от закачалката. — Смятам да се отбия при родителите на Роби. Може би те ще си спомнят за този Джак Андерсън. Човек никога не знае. А после смятам да си поговоря с един човек за отклоняване на полицейски служител от изпълнение на служебния му дълг. Добре, че и без това е в болница, после няма да му се наложи да вика „Бърза помощ“.
Бившият главен инспектор от криминалната полиция Том Крос притежаваше една от най-скъпите къщи в Брадфийлд, благодарение на една сензационна печалба от футболния тотализатор няколко години преди принудителното му пенсиониране. Пенсията му бе напълно достатъчна, за да могат той и жена му да не се лишават от нищо. Но той не би повярвал за нищо на света, че има късмет. Има хора, неспособни да чувстват задоволство, и Том Крос беше един от тях.
Той се взираше мрачно през прозореца на банята към съвършено поддържаната морава, която се спускаше с лек наклон към река Брейд, където хубава малка моторна лодка беше привързана към бетонния кей. Гаден ден, отвратително време за мача, мислеше той. Колкото и дебело да се облечеше, до полувремето щеше да се е превърнал в буца лед.
Крос се обърна към огледалото, включи електрическата самобръсначка и я плъзна по тежката си челюст. Бледозелените му очи бяха изпъкнали, което навремето му беше спечелило прякора Попай. Също като едноименния герой от анимационните филми, Крос все още имаше масивните рамене и мускулести ръце на някогашен състезател по ръгби. В огледалото обаче не се виждаше внушителното шкембе, резултат на поглъщаните през годините безброй хамбургери и бири; Крос открай време намираше начин да заобиколи истината, ако тя не му беше изгодна. Някои биха казали, че именно тази негова особеност е станала причина за провала на кариерата му. Самият Крос би прехвърлил вината на онази лицемерна кучка, Карол Джордан.
Избръсна се бързо, после напълни умивалника с топла вода и натопи вътре цялата си глава, прекарвайки пръсти през сивкавата четина, която заобикаляше като венец плешивото му теме. Надигна се, поемайки си въздух с усилие, а малката му, присвита като сърчице уста пръскаше капки вода по мраморния плот около умивалника. Проклетата Джордан и проклетият Джон Брандън! Педанти — и единият, и другият! Джордан бе поела неговата длъжност, а Брандън се беше постарал да се разчуе, че Том Крос е измамник и лъжец. Благодарение на това се оказа изключително трудно да се добере до такъв вид охранителна дейност, какъвто заслужаваше да практикува. Но поне днес, преди да му замръзне задника, докато наблюдаваше как „Викс“ се борят да направят нещо без Роби Бишоп, щеше да поработи с човек, който го оценяваше по достойнство.
Писмото от гимназията в Харистаун бе пристигнало съвсем неочаквано. Той не беше стъпвал там, откакто навърши шестнайсет години, когато заряза ученето и си намери работа на строителен обект, изчаквайки да навърши годините, на които щяха да го приемат на обучение в полицията. Но съгласно писмото, подписано от директора, училищната политика предвиждала назначаване на работа на хора, завършили гимназията, когато обстоятелствата позволявали. Така че, когато възникнал въпроса за ангажиране на охрана за голямо благотворително празненство, първият човек, когото предложили, бил Том Крос.
Той бе избрал номера, изписан в горната част на бланката, съгласно инструкциите в поканата. За негово учудване се бе включил секретар със стандартната фраза: „Тук е канцеларията на гимназията «Харистаун». Моля, запишете името и телефонния си номер и ние ще се свържем с вас при първа възможност“. След пет минути му се обади самият директор.
— Извинявайте за телефонния секретар — каза той. — Нямате представа колко често ни се обаждат родители, за да ни заплашват или просто да ни обиждат.
Крос изсумтя.
— Сигурно сте прав. По мое време, ако от училището или полицията се свържеха с родителите ти, лошо ти се пишеше. В наши дни родителите вземат страната на ученика, а ние сме тези, които опират пешкира.