Когато Крос наближи, вече беше в състояние да вижда през дима и праха дупката в трибуната. Късове от разбития бетон и разкривени пръчки от металната конструкция стърчаха във въздуха — изглеждаше така, сякаш гигантски юмрук беше блъснал отдолу трибуната. Гротескно разкривени тела се търкаляха сред разрушенията. Някои бяха несъмнено мъртви, други бяха останали без крайници. Ушите му пищяха като в пристъп на клаустрофобия, но той чуваше и пукота на пламъците, стенанията на ранените, високоговорителите, от които се разнасяха подкани към хората да излизат спокойно, постепенно усилващия се вой на сирените. Миришеше на кръв, дим и лайна, мирисът беше така осезаем, че той го чувстваше и с езика си. Това беше вкус на клане.
Първият все още жив човек, който се изпречи на пътя му, беше жена, чиято коса и кожа бяха сиви от прахта. Долната част на левия й крак беше смазана и кръвта извираше на тласъци от раната. Крос измъкна колана на панталона й и го затегна като турникет над коляното й. Кръвта затече по-бавно, на тънка струйка. Клепачите й трепнаха, но после очите й отново се затвориха. Той знаеше правилата, известно му беше, че тежко ранените не бива да се местят, но ако огънят се разгореше по-силно, можеше да я погълне. В случая нямаше избор. Крос пъхна ръце под тялото на жената и я повдигна, пъшкайки от усилието. Запристъпва внимателно през отломките, движейки се странично, докато стигна до една от пътеките между седалките. Остави я да лежи там и се върна да търси още живи хора. Съзнаваше смътно, че към него се бяха присъединили и други хора, някои от тях носеха светлоотразяващите жилетки на екипите за спешна помощ.
Нямаше представа колко време е минало. Осъзнаваше единствено прахта, кръвта и мръсотията, чувстваше, че му се гади, че по лицето му се лее пот, че стомахът го боли, и виждаше телата, само телата около себе си. Работеше сам или с други спасители, разместваше отломки, правеше изкуствено дишане, местеше трупове и казваше на ранените познатите стари лъжи:
— Всичко ще бъде наред. Ще се оправиш. Всичко ще бъде наред.
Никога нищо нямаше да бъде отново наред — не и за нещастниците, попаднали насред тази гадост.
И през цялото време му ставаше все по-лошо. Той го отдаваше на шока и полаганите усилия. Стомахът му се свиваше така, че на няколко пъти му се наложи да напусне спасителните работи и да търси тоалетна. От вътрешностите му всеки път рукваше порой, той се чувстваше все по-отпаднал и трескав. Третият път, когато понечи да се върне на мястото, където беше избухнала бомбата, един от парамедиците го спря.
— Не става, приятел — каза той. — Изглеждаш ужасно.
Крос го изгледа присмехулно.
— И ти не изглеждаш кой знае колко добре.
Опита се да избута парамедика встрани, но се оказа, че не му е останала сила. Удивен, той се облегна на стената, потънал в пот. Пронизаха го нови спазми и той притисна ръце към стомаха си.
— Сложи си това — парамедикът му подаде кислородна маска и портативен цилиндър с кислород. Крос се подчини. Шок и необичайно усилие — това трябва да беше причината. Почти не забеляза как другият взе ръката му и започна да му мери пулса. Но забеляза, когато човекът го изгледа обезпокоено.
— Трябва да те откараме в болница — каза той.
Крос смъкна маската.
— Глупости. Там, горе, има хора със сериозни рани — те трябва да бъдат откарани в болница.
И той отново се опита да тръгне нагоре.
— Човече, според мен всеки момент може да получиш инфаркт. Моля те. Не доставяй на онези копелета удоволствие, вписвайки още едно име в списъка на загиналите. Хайде, послушай ме. Ще те отведа до линейките.
Крос го изгледа гневно, но в същия миг зрението му се замъгли, жестока болка тръгна нагоре от стомаха му, прониза като пламтяща стрела гърдите му и стигна чак до пръстите на лявата ръка.
— Божичко! — изрева той, залитна и притисна ръка към рамото си. Болката изчезна светкавично, също както се бе появила, но той продължаваше да се поти и все така му се гадеше. — Добре — изпъшка Крос. — Добре.
Карол успя да стигне до спешното отделение навреме, за да се качи на една от линейките, потеглящи за „Виктория Парк“. Докато летяха по улиците с виеща сирена и мигаща синя светлина, Карол телефонираше. Първо се обади на Стейси в офиса, за да й нареди да предаде на останалите от екипа да се явят на стадиона. После се обади на Джон Брандън. Той също беше в движение — новината го беше заварила, докато пазарувал с жена си, която в момента се опитваше да действа като шофьор на полицейска кола без предимствата на светлини и сирени.