Тя се съвзе. Трябваше да открие човека, който ръководеше спасителните операции, да събере хората си и да направи всичко необходимо, за да бъде отцепено мястото на експлозията. Като начало закачи полицейската карта на сакото си. После тръгна към стоящия най-близо униформен полицай. Той тъкмо беше помогнал на един възрастен мъж с окървавено лице да се качи в линейката и тръгваше обратно към трибуната.
— Полицай! — извика Карол, претичвайки краткото разстояние, което я делеше от него. Той спря и се обърна. Лицето му беше мръсно, набраздено от стеклите се струйки пот, униформените му панталони бяха потънали в мръсотия.
— Главен инспектор Джордан — представи се тя. — От екипа за особено тежки престъпления. Кой е ръководителят ви?
Той я погледна замаяно.
— Майор Блак.
— Къде мога да го намеря?
Полицаят поклати глава.
— Нямам представа. Качвах се догоре… — той махна с ръка към трибуната. — Когато има мач, той обикновено е там, горе. Има специална стаичка до пресцентъра. Искате ли да ви покажа?
— Само ми посочете в каква посока да тръгна — отвърна Карол. — Очевидно имате много по-важна работа.
Той кимна.
— Може да се каже. Тръгнете нагоре по крайната стълба и вървете до горния й край. Тя е първата вляво, до която ще стигнете.
В долната част на стълбата Карол се сблъска с един млад полицай, който изглеждаше извън себе си от ужас.
— Не може да се качвате нагоре — заекна той. — Забранено е за всички. Опасно е, кучетата не са минали, за да проверят за взривове. Забранено за всички, заповед на шефа.
— Тъкмо него търся. Трябва ми майор Блак.
Момчето посочи към мястото, където две пожарни коли бяха спрели под ъгъл една спрямо друга, оформяйки буквата L.
— Ето го там, говори с шефа на пожарникарите.
Карол заснова между хората, упътвайки се в указаната посока. По земята седяха хора, от чиито рани течеше кръв. Сред тях обикаляха парамедици и решаваха набързо как да постъпят. На някои помагаха на място, други пращаха към линейките, за трети викаха носачи. Пожарникарите преминаваха покрай тях на тълпи — по някакъв начин присъствието им въздействаше успокояващо. Това е ефектът „11 септември“, каза си Карол. Оттогава пожарникарите със суровите си, изпоцапани със сажди лица и целеустремена походка, натоварени с тежките инструменти на професията си, се бяха превърнали в съвременни икони.
Сред ранените се щураха други хора от публиката, съвсем зашеметени. Полицаите проверяваха документите им за самоличност, проверяваха ги за видими травми, а после ги подканваха да напуснат района. Навсякъде около себе си Карол виждаше лица на хора, изпаднали в шок, с невиждащи погледи и изпохапани устни. Проправяше си път през хаоса и се питаше как, по дяволите, от нея се очакваше да действа като на обичайно местопрестъпление.
За свое учудване тя разпозна един от пострадалите. Право към нея залиташе масивната фигура на Том Крос. Не беше го виждала, откакто той напусна полицията преди седем години, но не би могла да го сбърка с никого. Лицето му беше сиво, той беше потънал в мръсотия и се облягаше на един от парамедиците, който очевидно едва издържаше тежестта му.
Крос я видя и поклати тава.
— Само обещай, че ще хванеш шибаните копелета — каза той с надебелял глас.
— Ще се оправи ли? — попита тя парамедика.
— Ако успеем да го закараме навреме в болницата. Държа се като истински герой, но доста се е пресилил — отвърна човекът.
— Позволете ми да помогна — каза Карол и се опита да придърпа Крос към себе си, за да поеме част от тежестта му.
— Не се занимавай с мен — изръмжа той. — Върви да си вършиш работата. А когато всичко свърши, може да ме почерпиш едно.
— Късмет! — подвикна Карол след тях.
Когато най-сетне се добра до импровизирания команден пост, вече беше убедена, че предстоящата й задача ще бъде непосилна. Намери Блак и един старши офицер от службата за пожарна безопасност, приведени над архитектурни чертежи на трибуната.
— Пожарът е овладян — казваше пожарникарят. — Като изключим някои елементи в електрическите табла, няма особено много леснозапалими материали.