Висок, приведен мъж в традиционно пакистанско облекло се появи зад жената.
— Аз съм Парвез Хан. Имран е мой син. Кои сте вие?
Кевин отново представи себе си и Пола.
— Искахме да поговорим с Имран Бег — каза той.
Мъжът се смръщи и сведе поглед към жената.
— Нали каза, че нещо се е случило с Имран? Какво се е случило? — той погледна Кевин. — Какво е станало със сина ни?
Кевин поклати глава.
— Опасявам се, че има недоразумение. Ние просто искаме да поговорим с Имран. За микробуса му.
— За микробуса му ли? Какво е станало с микробуса? Той не пътува с него. Нали не сте дошли, за да ни кажете, че е катастрофирал? — попита човекът, очевидно озадачен.
Кевин никак не искаше да е първият, който ще спомене думата „бомба“. Затова настоя:
— Къде е Имран?
— Замина за Ибиса — отвърна майката. — На почивка. Пътуването е подарък от братовчед му Юсеф. Юсеф го закара на летището във вторник сутринта. Обади ни се, когато пристигна, за да бъдем спокойни, че е жив и здрав. Ще се върне чак утре. Така че ако микробусът му е замесен в някаква катастрофа, вината не е на Имран — объркването й със сигурност не беше преструвка.
— А кой кара сега микробуса му? — попита Кевин, опитвайки се да се ориентира в бъркотията.
— Братовчед му Юсеф. Отидоха до летището с микробуса на Имран — каза мъжът. — Утре Юсеф трябва да го посрещне с микробуса.
— А къде можем да намерим Юсеф? — попита Кевин.
— В центъра, във Вейл. Адресът е Вейл Авеню 147. Но какво се е случило, да не би да е катастрофирал? — господин Хан гледаше ту Кевин, ту Пола. — Какво се е случило?
Кевин поклати глава.
— Съжалявам, нямам право да ви кажа нищо повече — отправи им бърза, уморена усмивка. — Можете само да се радвате, че момчето ви е в чужбина. Благодаря за помощта.
Обърнаха се да си вървят и в същия момент бял форд транзит взе завоя със свирещи гуми и се насочи към къщата с висока скорост. Кевин спря за миг и погледна през рамо към уплашените родители на Имран.
— Наистина съжалявам — каза той. — Хайде, Пола, време е да изчезваме.
Когато облечените в черно и въоръжени полицаи наизскачаха от микробуса, Кевин и Пола забързаха към колата. Бяха почти стигнали, когато зад тях се разнесе глас:
— Ей, вие двамата!
Кевин понечи да отвори вратата на колата, но Пола го спря.
— Въоръжени са, Кевин. Въоръжени и насъскани.
Той изръмжа нещо нечленоразделно и се извърна. Един от облечените в черно и напълно еднакви на вид мъже беше застанал на няколко метра от тях с автомата „Хеклер и Кох“. Другите вече бяха потънали в дома на Парвез Хан.
— Кои сте вие, да му се не види? — попита мъжът.
— Сержант Матюс и детектив Макинтайър от отдела за особено тежки престъпления към Брадфийлдската полиция. А кой, да му не се види, сте вие?
— Това не е ваша работа. Ние сме от отдела за борба с тероризма. Случаят вече е наш.
Кевин пристъпи напред.
— Легитимирайте се — заяви той. — Представете нещо, което доказва, че не сте някакви самоназначили се любители.
Мъжът в черно се изсмя.
— Не злоупотребявайте с късмета си!
Обърна се рязко и си тръгна.
Кевин се взираше в отдалечаващия се човек.
— Можеш ли да повярваш? Не, можеш ли наистина да повярваш, че се случва такова нещо?
— С лекота — въздъхна Пола. — Е, тръгваме ли за Вейл или не?
— О, мисля да отидем. Но по-добре да не казваме на шефа. Ако съдя по поведението на тези тук, за нея ще бъде по-добре да не е в течение засега.
Нямаше значение в колко учения си участвал — човек никога не е подготвен, когато нещо такова се случи наистина, мислеше доктор Елинор Блесинг. В спешното отделение цареше хаос от гласове и тела, някои от ранените ходеха насам-натам и се пречкаха на приемните екипи, състоящи се от объркани сестри и преуморени лекари, които се опитваха да преценят с какво първо да се заемат. Дотук Елинор се беше справила доста бързо с две травми на гръден кош. При нито един от случаите не можеше да се говори за опасност за живота и тя ги изпрати в отделението на доктор Денби веднага след като прецени, че са се стабилизирали.
Стоеше облегната на стената в едно тихо ъгълче и попълваше болничните им картони, когато един задъхан от бързане болногледач я забеляза и дойде при нея.
— Докторе, при мен има един човек, когото докараха с линейка от „Виктория Парк“, но не мога да се ориентирам в симптомите му — каза той.