Елинор, която беше приключила достатъчно скоро обучението си, за да изпитва известна увереност по отношение на спешните случаи извън собствената си специалност, се изправи и последва болногледача към една от стаите.
— В какво състояние го приехте?
— Докара го един от парамедиците. Помагал при спасяването на ранените, но му призляло и бил пред припадък. Опасяваха се, че може да получи инфаркт — поде болногледачът. — Пулсът му беше ужасяващ — от 140 падаше внезапно на 50. Понякога се нормализира, после отново започват аритмиите. Повръща вече трети път, кръв. А ръцете и краката му са ледени.
Елинор хвърли поглед на картона, за да види името на пациента, а после погледна и едрия мъж, проснат на леглото. Беше в съзнание, но очевидно се чувстваше много зле.
— Кога започна да ви прилошава, господин Крос? — попита тя.
Преди да успее да й отговори, тялото му бе разтърсено от тръпки, които явно той не беше в състояние да овладее. Втрисането премина за секунди, но това беше достатъчно, за да убеди Елинор Блесинг, че не става дума за обичайна сърдечна слабост.
— В началото на мача. Преди бомбата. Болеше ме стомахът произнесе с усилие болният.
Тя се пресегна и докосна ръката му. В болницата беше топло, но ръцете му бяха студени като лед. Бледите му, изпъкнали очи с цвета на цариградско грозде се взираха умолително в нея. По лицето му бе изписан страх.
— Имахте ли разстройство? — попита Елинор.
Той кимна едва забележимо и каза:
— Течеше като вода. Два-три пъти.
Елинор запрехвърля наум списъка на симптомите. Гадене. Диария. Смущение на сърдечния ритъм. Нарушено функциониране на централната нервна система. Колкото и гротескно и невероятно да звучеше, това като че ли бе вторият случай на отравяне, с който се сблъскваше в рамките на една седмица. И двата случая бяха свързани по някакъв начин с отбора на „Брадфийлд Виктория“. Тя се упрекна мислено. Понякога съвпаденията си бяха именно това — обикновени съвпадения, нищо повече. А отравянията се дължаха по-често на неспазване хигиената на хранене, отколкото на престъпни намерения. Все още не беше противозаконно да ядеш храна с изтекъл срок на годност.
— Какво ядохте на обяд? — попита тя.
— Агнешки кебап. С ориз и някакъв специален сос, с много подправки.
Човекът говореше трудно, като че ли устните не му се подчиняваха.
— В ресторант ли?
— Не. Той го сготви. Джейк… — Крос се намръщи. Как беше фамилното име? Не можеше да се сети. Убягваше му, не можеше да го повика в мислите си.
— Можете ли да си спомните кога точно се хранихте? — попита Елинор.
— Ами по обяд. Около един — един и половина.
Преди три часа. Отдавна беше изминал вълшебният шейсетминутен период, в рамките на който едно промиване на стомаха би имало някакъв ефект.
— Добре, сега ще се постараем да облекчим състоянието ви — каза тя. Дръпна болногледача настрани и допълни: — Не съм сигурна, но предполагам, че става дума за отравяне с глюкозид, някой от медикаментите, които се предписват на сърдечно болни — дигоксин или нещо такова.
Болногледачът я погледна с разширени от паника очи.
— Докараха го от „Виктория Парк“. Това означава ли, че терористите са използвали някакво химическо оръжие?
— Не, не искам да кажа такова нещо — каза нетърпеливо Елинор. — Симптомите са много сериозни, а те не се развиват толкова бързо. Бил е отровен, преди да стигне до стадиона. Трябват ми пет минути, за да проверя дали има някакви други възможни обяснения, както и каква е препоръчителната терапия в случай, че съм права. Междувременно подавайте кислород, пригответе система за венозно вливане и пулс-окси-метър. Ще ни трябва електрокардиограма и постоянен контрол на сърдечния ритъм. Ще успеете ли да уредите всичко това? Ще се върна след пет минути.
Елинор обърна гръб на зашеметения болногледач и забърза към стаята на помощния персонал. Трябваше й компютър, свързан с интернет. Не й отне много време да изключи всички други възможни обяснения. За лечението също не можеше да има спор. Стандартната противоотрова, която се даваше при отравяне със сърдечни глюкозиди, бяха Fab-фрагменти от антитела. Тя разпечата описанието на лечението и тръгна обратно към стаята на Том Крос.
Според нея положението му се влошаваше. Изглеждаше псе по-замаян, пулсът му се долавяше по-трудно.