— Да, и понякога тъкмо хората, от които най-малко си го очаквал, се държат като герои — отвърна Карол. — Днес следобед видях един човек — отвеждаха го към линейката, почувствал се зле, защото се преуморил, докато вадел хора от разрушенията. Познавам го добре — той беше наш колега, но го изхвърлиха от полицията заради подхвърлени улики по време на разследване за убийство. Той е последният човек, за когото бих помислила, че ще се хвърли да помага на някой друг, освен на самия себе си — така че, вероятно у всеки от нас е заложено желанието да постъпва така, както е редно — тя се усмихна кисело. — Освен у мъжете в черно може би.
Като по повикване в същия момент вратата се отвори и в стаята надникна един от антитерористите.
— Търся главен инспектор Джордан.
— Да, аз съм. С какво мога да ви бъда полезна?
— Викат ви на Скаргил Стрийт. Имало някакъв проблем с един от вашите подчинени — той понечи да си тръгне, но Карол го спря с поглед, който би могъл да пробие стоманена стена.
— Кой ме вика?
— Който ръководи работите там. Вижте, аз само предавам съобщението, нали така? — той изпухтя и вдигна очи към тавана. — И аз знам толкова, колкото и вие.
— Когато си изпия чая — измърмори Карол. Но предизвикателното й поведение беше по-скоро поза. Само след пет минути тя вече беше тръгнала, оставяйки Стейси и Крис да се чудят какво, по дяволите, беше направил този път Сам Еванс.
Не им остана много време за размисъл. Малко след като Карол тръгна, Пола и Кевин нахлуха в стаята, видимо доволни от себе си. Кевин, който вървеше превит като човек с болки в гърба, се упъти право към Стейси, после дръпна ципа на якето си и измъкна един лаптоп.
— Ето го — заяви той. — Лаптопът на атентатора.
Стейси повдигна вежди.
— Откъде го взе?
— От спалнята на атентатора.
— На предполагаемия атентатор — поправи го Пола. — Юсеф Азиз. Със сигурност той е човекът, който е карал микробуса и е бил облечен във въпросния гащеризон по-рано същия ден.
Крис доближи и побутна с пръст лаптопа.
— Съмнявам се, че имаме право да задържим това нещо.
— Не, и вероятно няма да разполагаме с него дълго време, затова трябва да измъкна оттук колкото може повече данни — каза Стейси и посегна към лаптопа.
— Как успяхте да се измъкнете от мъжете в черно? — попита Крис.
— Бяхме много бързи — поясни Пола. — Влязохме и излязохме, преди те да се появят там — тя описа как бяха стигнали от Имран Хан до Юсеф Азиз. Предполагам, че антитерористите са сплашили хората дотолкова, че е минало доста време, преди те да кажат нещо за Азиз и да дадат адреса му. Онези внушават такъв страх, че провалят продуктивността на разпита, когато човек има работа с почтени хора, спазващи законите. Те просто се вцепеняват от ужас. Успяхме да поговорим двайсетина минути с брата на Юсеф Азиз, Санджар, а когато си тръгвахме, антитерористите тъкмо завиваха по улицата, на която се намира домът на Азиз.
— Добра работа — похвали ги Крис. — Е, как ви се стори? Обичайният случай, а? Младо момче, подстрекавано от разни луди молли, а специалистите от Ал Кайда са се погрижили да го снабдят с необходимото?
Пола седна на бюрото до Крис.
— И аз не знам. Брат му настояваше категорично, че Азиз не се занимавал с такива неща. Според Санджар Юсеф бил твърд противник на фундаментализма.
— Не можем да съдим за Юсеф по това, което казва брат му — възрази Кевин. — Помисли си за лондонските атентатори — за семействата и приятелите им новината дойде като гръм от ясно небе. Е, да, не съм открил наръчник за правене на бомби в спалнята му, но пък и не останах дълго там, а освен това открих вестници и книги на непознат за мен език. Ще добием по-ясна представа, когато онези от отдела за борба с тероризма преровят къщата до основи и проверят всяка книга страница по страница.
— По-ясна представа ще добият те — поправи го скептично Крис. — Кой знае какво ще решат да споделят с нас.
— Те не ви трябват — отбеляза разсеяно Стейси. — Имате лаптопа му, имате и мен.
— Давай, Стейси — каза Кевин и заби юмрук във въздуха. — Къде е шефката, между другото?
— Отиде на Скаргил Стрийс — каза Крис.
— По собствено желание?!