— В известен смисъл. Опасявам се, че Сам е оплескал нещо. Един от мъжете в черно се появи тук и каза, че имало проблем с един от подчинените й — а тъй като ти си тук, явно не става дума за теб.
Кевин повдигна вежди.
— Да му се не види. Горкият стар Сам. Ти как мислиш, кое е по-лошо — да сгазиш лука на имперските щурмоваци или да те спаси шефката, когато вече е тръгнала по пътеката на войната?
Карол не беше виждала нищо подобно през живота си. Участъкът на Скаргил Стрийт беше заприличал на крепост под обсада. Въоръжени антитерористи охраняваха всички изходи, отгоре кръжеше полицейски хеликоптер, чийто прожектор открои сянката й, докато тя наближавате, сградата. Минаха цели три минути, докато охранителят на задния вход получи разрешение да я пусне, а когато тя влезе в добре познатата й приемна, там я чакаше друг въоръжен охранител, за да я съпроводи.
— Доколкото знам, мястото, на което задържате заподозрените в терористични действия би трябвало да бъде държано в тайна? — попита тя небрежно, докато вървяха по пустите коридори към ареста.
— Така е, държим го в тайна. Не сме казали нищо на медиите.
— Охранявате един полицейски участък в централната част на града по-старателно от Бъкингамския дворец и си въобразявате, че хората няма да забележат?
— Това няма значение, нали? — въоръженият охранител зави по коридора, който щеше да ги отведе до килиите. — Нали не им е позволено да публикуват нищо във вестниците.
„Дай ми сили!“ Карол притвори за миг очи.
— Аз пък мислех, че се опасявате някой да не организира нападение.
— Не се опасяваме — отвърна той с тон, който поставяше край на разговора. Той почука на вратата, която водеше към ареста. След миг се чу бръмчене, сигнализиращо, че вратата е отворена. Охранителят отвори вратата и й направи път.
— Влизайте — каза той. — Когато си тръгнете, някой ще дойде да ви изпрати.
После хлопна вратата зад нея.
Познатото помещение беше празно — само сержантът, отговарящ за ареста, седеше зад отрупано с документация бюро. За свое учудване Карол го позна — помнеше го от първото разследване, което бе водила за брадфийлдската полиция. Тя отиде при него и попита:
— Вие сте сержант Уд, нали?
— Да, госпожо. Чудя се как си спомнихте. Оттогава трябва да са минали… колко, седем години?
— Нещо такова. Не очаквах да видя човек от нашите на приемния пост.
— Това е единствената отстъпка, която направиха пред правилото, че някой трябва да пази и пазачите — отвърна Уд. — От мен се очаква да следя да не се нарушават човешките права — той се изсмя глухо. — Като че ли мога да им попреча да направят нещо зад затворените врати.
Карол понечи да отговори, но в същия момент се разнесе силен звън. Уд й махна настоятелно да се отстрани.
— Стойте край стената, моля ви, госпожо. За ваше добро е. Сега ще видите мъжагите в действие.
От приемната на ареста тръгваха три коридора като зъбците на тризъбец. Първо се чу тропотът на тежки обувки, после четирима се появиха тичешком в далечния край на единия коридор с полуавтоматичните си оръжия пред гърди. Всички бяха облечени в черно от горе до долу, с бръснати глави, ужасяващи на вид. Спряха пред вратата на една от килиите и започнаха да повтарят напевно:
— Ставай, ставай, ставай!
Стори й се, че това продължи много дълго, макар че в действителност не беше изминала повече от половин минута. Карол почувства как адреналинът пулсира в жилите й, страховитият напев сякаш отекваше в гърдите й — а при това тя беше една от овластените. Колко ли по-ужасно се чувстваха арестуваните?
Водачът на групата отвори вратата с такава сила, че тя се удари с трясък в стената. Трима потънаха в килията, фигурата на четвъртия запълваше целия коридор. Отвътре се чуха нови викове:
— Ставай! С лице към стената! С лице към стената. С разперени ръце. Разтвори крака. Разтвори си краката. Не мърдай, копеле такова!
Неспирният порой от команди продължаваше. Най-сетне онзи, който стоеше пред вратата, отстъпи встрани и двама от колегите му излязоха заднешком от килията. Третият, който излезе с тях, беше млад мъж с азиатски произход, с широко отворени очи, стиснал здраво зъби. Опитваше се да не гледа онези, които го охраняваха, но те непрекъснато осуетяваха намеренията му, свеждайки лица към неговото.
Когато го изведоха в коридора, го притиснаха към стената. Един от охраната застана пред него, друг зад него, трети тръгна редом. Четвъртият вървеше пред тях и подвикваше: