Карол изкриви съчувствено лице.
— Дано това те научи да не се правиш на герой.
— В цялата работа нямаше нищо героично — възрази Тони. — Герои бяха онези момчета, които се опитваха да измъкнат своя колега. Аз просто послужих за отклоняване на вниманието — клепачите му потрепнаха. — Това беше последният случай, когато оставам да работя след края на работното време.
— Да ти донеса ли нещо от вкъщи?
— Може би няколко тениски — вероятно с тях ще ми е по-удобно, отколкото с тези болнични пижами. Няколко чифта боксерки — ще ми бъде интересно да видя как ще успея да ги надяна през шината.
— А нещо за четене?
— Добра идея. На нощното ми шкафче има две книги, за които трябваше да напиша рецензии. Ще ги разпознаеш по листчетата, залепени на кориците. Да, донеси ми и лаптопа, моля те.
Карол поклати развеселено глава.
— А не ти ли се струва, че това е подходящ момент да се опиташ да изключиш? И може би да почетеш нещо по-леко?
Той я изгледа, като че ли внезапно беше започнала да говори на исландски.
— Защо?
— Струва ми се, че сега никой не очаква от теб да работиш, Тони. Освен това сигурно ще откриеш, че няма да ти бъде толкова лесно да се съсредоточаваш, колкото си мислиш.
Той се смръщи.
— Тоест ти се опасяваш, че не умея да си почивам — думите прозвучаха шеговито, но само отчасти.
— Не се опасявам, а знам. И те разбирам, защото съм забелязала у себе си подобни склонности.
— Умея да се разтоварвам. Обичам да гледам футболни мачове и да играя на компютърни игри.
Карол се засмя.
— Виждала съм те как гледаш футбол, виждала съм също и как играеш компютърни игри, и думата „разтоварване“ няма нищо общо с тези две дейности, когато става дума за теб.
— Смятам да не удостоя твърдението ти с отговор. Но ако ще носиш лаптопа, може да донесеш и Дара…
— Непоправим си. Къде да я търся?
— В кабинета, на рафта, който може да се достигне с лявата ръка, ако се протегнеш от стола — той потисна прозявката си. — А сега е време да си тръгваш. Трябва да поспя, а ти да се заемеш с ръководството на отдела за особено тежки престъпления.
Карол стана.
— Отделът за особено тежки престъпления не разполага с никакви особено тежки престъпления за разкриване. Не че се оплаквам — допълни тя припряно. — Нямам нищо против да прекарам някой и друг спокоен ден в кабинета си. — После отново го потупа по ръката. — Ще надникна отново довечера. Ако имаш нужда от още нещо, ми се обади.
Тя тръгна по коридора, измъквайки мобилния си телефон, за да може да го включи в момента, в който излезе от болницата. Когато минаваше покрай стаята на сестрите, тази, с която бе разговаряла на влизане, й смигна.
— Хранел котката ви, а?
— Какво искате да кажете? — Карол забави крачка.
— Според майка му ви оказва и други услуги — сестрата се усмихна лукаво, със знаещ поглед.
— Не би трябвало да вярвате на всичко, което ви казват. Нали вашата майка не знае всичко за вас?
Сестрата сви рамене.
— И това е вярно.
Боричкайки се с мобилния телефон и чантата, Карол успя да извади една визитна картичка.
— Ще дойда пак по-късно. Това е визитката ми. Ако той има нужда от нещо, само ми се обадете и ще се постарая да го осигуря.
— Няма проблем. В края на краищата добри гледачи на котки не се намират лесно.
Юсеф Азиз погледна към часовника на арматурното табло. Движеше се добре. Никой не очакваше да се върне преди обяд от среща, състояла се в девет сутринта в Блекбърн. Всеизвестно беше какъв е сутрешният трафик по шосетата през Пенините. Но това, което не им беше известно, бе, че е променил часа на срещата на осем. Разбира се, наложи се да тръгне по-рано от Брадфийлд, но не с цял час по-рано, защото така щеше да избегне сутрешните задръствания. За обяснение бе достатъчно да каже на майка си, че не иска да рискува да закъснее за срещата с толкова важен нов клиент. Съзнаваше, че би трябвало да се притесни, защото тя щеше да използва стриктността му като повод за укори към по-малкия му брат Радж. Но Радж изобщо не го беше грижа — а майка им го бе глезила, както става с най-малкото дете в семейството, и сега жънеше това, което бе посяла.
Най-важното бе, че Юсеф бе успял да си отвори едно прозорче за свои нужди в програмата си. През последните няколко месеца бе привикнал да постъпва така. Беше развил умението да си отделя незабелязано по някой час от работния ден. Откакто… той тръсна глава, сякаш за да пропъди мисълта. Не биваше да се разсейва. Налагаше се да постави на мястото им всяка от противостоящите си части на своя живот, в противен случай неминуемо щеше да се издаде.