— Всъщност ние вече открихме нещо, което ми се стори странно — поде Карол. — Ако не си много уморен, мога да ти разкажа.
Колкото и да беше сънен, любопитството надделя.
— Добре съм. Какво открихте?
— Ами наистина е странно. Успяхме да открием мястото, където е била направена бомбата, и отидохме там преди антитерористите. И този сак, за който ти се обадих — оказа се пълен с чисти дрехи, там беше и паспортът му, шофьорската книжка и електронен билет за полет до Торонто същата вечер. Изглежда е очаквал да се върне — и то не само да се прибере обратно в гарсониерата, но и да замине после, при това като че ли не се е опасявал, че ще бъде издирван. А всичко това е напълно необяснимо, ако предположим, че е атентатор самоубиец.
В областта на човешките поведенчески модели нямаше кой знае колко неща, които биха стъписали Тони. Но наученото от Карол го озадачи до такава степен, че не можа да намери подходящ отговор.
— Необяснимо е, наистина — каза той накрая.
— Сам предположи, че си е внушавал нещо такова, за да се крепи психически, нещо като талисман — каза Карол.
— И това не обяснява нещата — измърмори Тони, докато прехвърляше трескаво наум различни познати ситуации, за да си обясни наученото току-що. — Единственото обяснение, което мога да дам, че той наистина не е бил атентатор самоубиец — той погледна към Карол. Лицето й се очертаваше смътно в мрака. — А ако не е бил атентатор самоубиец, следователно най-вероятно изобщо не става дума за работа на терористи.
Неделя
Карол се събуди от тихия глас на говорителката, която съобщаваше новините по телевизията. Изпитото вино бе оставило горчив вкус в устата й, а когато се раздвижи, остра болка прониза схванатия й врат. Първоначално не успя да се ориентира къде е. После си спомни. Разкашля се и отвори очи. Тони слушаше репортажа за атентата по новините. Сега говорителката четеше нещо за загиналите, снимките им се появяваха една след друга на екрана. Щастливи, усмихнати лица на хора, на които не им минава през ума да се замислят, че са смъртни. Хора, чиято смърт бе разкъсала тъканта на живота на живите.
— Успя ли да поспиш? — попита Тони, хвърляйки поглед към нея.
— Като че ли да — отвърна Карол. Докато допиха бутилката, заслугата за което беше предимно нейна, бяха продължили да разговарят, но мислите им се въртяха в кръг. Когато тя понечи да си тръгне, Тони подчерта, че след толкова изпито вино не би трябвало в никакъв случай да сяда зад волана. И двамата знаеха, че шансовете да се намери такси в центъра на Брадфийлд в ранните неделни часове са минимални или практически не съществуват. Затова той й даде одеяло, тя придърпа още един стол и си легна. Очакваше да прекара нощта в неспокойна дрямка, но за свое учудване се събуди отпочинала и освежена. Покашля се отново и погледна часовника си. Седем без петнайсет. Имаше достатъчно време да си отиде у дома, да нахрани Нелсън, да се изкъпе и преоблече, и да отиде на работа навреме за сутрешното обсъждане.
— Добре тогава. Какви са плановете ти за днес? — той намали звука на телевизора.
— Обсъждане на задачите с колегите в осем, а после трябва да посетя вдовицата на Том Крос и да поговоря с нея — тя направи гримаса. — Сигурно ще е голямо удоволствие, особено като се има предвид, че той винаги е обвинявал мен за принудителното си напускане на полицията.
Тя се изправи, опитвайки се да изглади с длан измачкания си панталон. Предпочиташе изобщо да не мисли за състоянието на грима и косата си.
— Всичко ще бъде наред. Не може някъде да не съществува някаква връзка.
Карол, която тъкмо решеше с пръсти косата си, спря като закована — в главата й се появи мисъл от тези, които подсъзнанието обикновено подхвърля по време на сън.
— Ами ако твоята налудничава теория, че изобщо не става дума за терористичен атентат, се окаже вярна, и всичко това е част от някаква вендета, насочена към „Брадфийлд Виктория“?
Тони се усмихна.
— Какво искаш да кажеш, че Алекс Фъргюсън се е уплашил от това, което може да се случи, когато „Манчестър Юнайтед“ гостуват на „Виктория Парк“ идущия месец?