— Никога не съм можел да разбера този израз. Защо му е на някой да убеждава магаре да му даде крака си? И защо точно магаре, а не например прасе или броненосец?
Той вдигна ръце да се защити, когато Карол посегна да го удари с един сгънат вестник.
— Добре де, добре. Но да знаеш, ние сме прави, като твърдим, че смъртта на Дани е свързана с цялата история.
— Както и да е — въздъхна тя и хвърли вестника на масата. — Това, в което съм сигурна, е, че ще имам нужда и от други неща освен твоите психологически теории за мишените, за да успея да убедя някого, че в случая не става дума за тероризъм — тя тръгна към вратата. — Ще се опитам да намина по-късно. Успех с физиотерапията.
— Благодаря. А освен това… Карол, някой наистина би трябвало да провери къде е учил Том Крос.
Минути след като Карол си тръгна, се появи рехабилитаторката и вместо поздрав смигна многозначително на Тони.
— Помагаме на полицията при разследването, а? — отбеляза тя шеговито. — Дано не ви е преуморила.
— Главен инспектор Джордан водеше първоначалните проучвания на „Виктория Парк“ снощи — отвърна той с тон, който прекратяваше по-нататъшния разговор на тази тема. — Аз работя за полицията. Тя дойде при мен, за да обсъдим някои неща, но беше толкова изтощена, че заспа на стола.
Тони съзнаваше, че се дразни за дреболии, но не можеше да се овладее. Когато ставаше дума за Карол, той ставаше свръхчувствителен при всякакви коментари на личните им отношения. Нямаше значение дали тези коментари бяха правени от майка му или от рехабилитаторката, която нямаше да види повече, след като напуснеше болницата. Той държеше да изясни много точно естеството на отношенията им — е, точно поне от чисто техническа гледна точка. Емоционалният контекст под повърхността си беше негова работа.
Половин час по-късно беше отново в стаята си — уморен, но не и изтощен, както се чувстваше предишните дни.
— Справяте се невероятно добре. Ако искате, днес може да се облечете — беше казала рехабилитаторката. — Да видите как ще се почувствате, ако поседите малко на стол, и походите малко насам-натам. Може да излизате и да вървите напред-назад по коридора на всеки час.
Той увеличи отново звука на телевизора, хвърляйки от време на време поглед към екрана, докато се боричкаше с дрехите си. Новините се въртяха все около взрива на „Виктория Парк“. Футболни експерти коментираха начина, по който нещастието щеше да се отрази на играта на футболистите; строителни инженери обсъждаха разходите и времето, което щеше да отнеме възстановяването на трибуната; Мартин Фланаган изразяваше възмущението си от оскверняването на деня, в който хората трябваше да се сбогуват с Роби Бишоп; приятели и близки на загиналите говореха за обичаните от тях хора; а братът на Юсеф Азиз, Санджар, протестираше и настояваше, че брат му не е бил фундаменталист. Докато Санджар говореше, на фона се виждаше как служители на отдела за борба с тероризма изнасят от дома му пълни кашони. Тони престана да се бори с единия си чорап и насочи цялото си внимание към екрана.
Не беше привърженик на възгледа, че душевната нагласа на човек може да бъде разчетена по лицето, но тъй като в продължение на години беше наблюдавал поведението на хора, които лъжеха и себе си, и него, разполагаше с набор от познати му изражения и жестове, който ползваше, когато искаше да си изясни дали някой лъже или не. Това, което виждаше у Санджар Азиз, беше категоричното му убеждение, че каквото и да е подбудило брат му да взриви част от стадиона „Виктория Парк“, то не е било религиозен фундаментализъм. Антитерористите изнасяха от дома му всичко, оголваха го до тухла, а той не протестираше срещу това. Това, което очевидно го докарваше до отчаяние, беше необходимостта да повтаря постоянно нещо, в което беше напълно убеден — че брат му не е бил войнстващ ислямист. Обаче репортерът, който го интервюираше, очевидно нямаше желание да обсъжда възможно по-различно обяснение на взрива. Единственото, което се очакваше от Санджар, очевидно беше да демонстрира покаяние — а беше ясно, че такова нещо няма да се случи.
Вниманието на Тони се отклони, когато на екрана се появи кадър от студиото, където сериозни капацитети подхванаха поредния анализ на отраженията на атентата върху представянето на „Брадфийлд Виктория“ през този сезон. Макар самият той да беше страстен привърженик на отбора, мисълта, че някому изобщо е хрумнало да се занимава с това в новините, при положение, че трийсет и петима души бяха загубили живота си, го вбесяваше. Това, което всъщност го интересуваше, бе какво друго би казал Санджар Азиз, освен че отхвърляше категорично възможността брат му да е фундаменталист. Тони бе забелязал безсилния му гняв и се питаше какво може да се крие зад него.