— Има някои интересни дреболии… Крис ме помоли да проверя дали Азиз е запаметил на лаптопа потребителското име и паролата, с които се е регистрирал в hopefully.co.uk. Имахме късмет, името и паролата бяха запаметени. Но той не е правил никакви други резервации — Стейси замълча. Обича да ги държи под напрежение, каза си Карол, като забеляза израженията на останалите — а те много мразят това. — Затова пък — продължи Стейси, — успях да измъкна доста нещо от сайтовете, които са събудили интереса му. И това, което е привличало вниманието на атентатора от Брадфийлд, са вили в Северен Онтарио, давани под наем. Разполагам със списъка им.
— Имал е намерение да се укрие в някаква вила в Канада? — Кевин стана изразител на съмненията, които вероятно изпитваха всички. — В Канада?
— Най-малкото го е обмислял — отвърна Стейси.
— Човек не би предположил, че Канада може да е предпочитаната дестилация за ислямски фундаменталист, укриващ се от закона, нали? — каза Крис.
— Канадците са много толерантни — отбеляза Пола.
— Но не чак дотам. Все пак, действително значителен процент от населението им е с южноазиатски произход — каза Карол. — Добре тогава, Кевин, ти се заемаш с вилите. Вероятно няма да успееш да откриеш кой знае какво днес, но се опитай все пак да поставиш някакво начало. Крис, като се върнеш, вземи от Кевин номерата от мобилния телефон — тя им се усмихна. — Всички се справяте наистина много добре. Знам, че ни се събраха много неща, но нека им покажем за какво ни бива. И се постарайте всяка информация, която постъпва, да се озове на моето бюро — тя стана, поставяйки край на обсъжданията. — Да си пожелаем късмет. Бог ми е свидетел, имаме нужда от това.
Тони не можеше да не изпита съчувствие към обитателите на Вейл Авеню. Този обикновено тих булевард в предградията, със затревена площ по средата и цъфнали черешови дървета по тротоарите, сега сякаш се намираше под обсада. Очите на цял свят сега бяха насочени към тази улица, на която обикновено най-възмутителното, което можеше да се случи, бе някой собственик на куче да не почисти тротоара след своя любимец. Сега от двете страни бяха паркирани микробуси на различни телевизии, радиоколи и всевъзможни репортерски автомобили. Около номер 147 бяха скупчени нагъсто микробуси на полицията и на лабораторията по съдебна медицина. Седнал на задната седалка на черното такси — беше поръчал специално стария, традиционен модел, защото в него имаше достатъчно място за крака му — Тони за пореден път се учудваше на способността на публиката да изсмуква и последната капка от така нареченото информационно покритие.
Освен тези, които имаха малко или много законно основание да бъдат тук, наоколо се навъртаха зяпачи и хора, обзети от нездраво любопитство. Вероятно много от тях бяха носили и картички и подаръци в импровизираното светилище в памет на Роби Бишоп. Хора, които водеха толкова ограничено съществуване, че изпитваха необходимостта да му придадат допълнителна стойност, участвайки по някакъв начин в събитие, приковало интереса на обществеността. Лесно е да презираш такива хора, мислеше си Тони. Но съзнаваше, че и те изпълняват своята функция — нещо като хор в древногръцка трагедия, със своите пренебрегвани от всички коментари на събитията на деня. Паксман интервюираше прочутите и великите, подканвайки ги да споделят проницателните си наблюдения, но и хората от улицата имаха какво да кажат.
— Карайте право към полицейския кордон — каза Тони на шофьора, който се подчини, придвижвайки се бавно покрай групичките хора, натискайки клаксона, за да си проправи път. Когато стигнаха дотам, докъдето беше възможно, Тони се поизправи и пъхна една двайсетачка през сваления наполовина прозорец на преградата зад шофьора. — Почакайте ме тук, моля — отвори вратата и опря патериците си на земята. Макар и мъчително и несръчно, успя да излезе на улицата. Въоръжени антитерористи стояха на равни разстояния по входната алея и край оградата на номер 147. На тротоара отпред Санджар Азиз пак даваше интервю. Беше очевидно, че се е уморил. Раменете му бяха приведени, за разлика отпреди сега сякаш беше преминал в защита. Но пламъкът на убеждението още гореше в очите му. Когато прожекторите угаснаха, репортерът благодари разсеяно и му обърна гръб. По лицето на Санджар се изписа потиснатост.