Тони се упъти към него, опирайки се на патериците. Санджар го изгледа от горе до долу, и това, което видя, очевидно не го впечатли особено.
— И вие ли искате да ме интервюирате?
Тони поклати глава.
— Не. Искам да разговарям с вас.
Санджар се смръщи неразбиращо.
— Да, ясно — разговор, интервю, то е едно и също, нали?
Той погледна над рамото на Тони, очаквайки с нетърпение възможността да говори с още някого, с някой, който би го изслушал, вместо да влиза в словесен двубой с него.
Тони стисна зъби. Удивително беше колко много усилия му струваше обикновеното стоене прав, да не говорим пък за говоренето, докато стоеше прав.
— Не, не е същото. Тези, които правят интервютата, очакват от вас да кажете това, което искат да чуят. А аз искам да чуя това, което вие искате да кажете. Това, за което никой не ви оставя да говорите.
Сега вече успя да привлече вниманието на Санджар.
— Кой сте вие? — попита той и хубавото му лице се изкриви в породена от обидата агресивност.
— Казвам се Тони Хил. Доктор Тони Хил. Бих ви показал личната си карта, ако можех — той хвърли раздразнен поглед към патериците си. — Аз съм психолог и често работя за полицията на Брадфийлд. Не с тези тук — той кимна с едва забележимо презрение към неподвижните мъже от специалните части, охраняващи къщата. — Мисля си, че можете да кажете за брат си доста неща, които обаче никой не иска да чуе. И ми се струва, че това ви дразни ужасно.
— Какво ви засяга това? — сопна се Санджар. — Моите уважения, но не се нуждая от психоаналитик. Искам само тези хора — той обхвана с изразителен жест представителите на медиите и полицията — да разберат защо са си съставили погрешно мнение за брат ми.
— Те няма да разберат — каза Тони. — Защото това, което искате да кажете, не съвпада с другото, в което държат да вярват. Но аз искам да разбера. Не вярвам, че брат ви е бил терорист, Санджар.
Думите му приковаха вниманието на Санджар Азиз.
— Искате да кажете, че Юсеф не го е направил?
— Не, според мен е повече от ясно, че го е направил. Но ми се струва, че съображенията му да го направи са били съвсем различни от това, което всички предполагат. — Тони кимна към чакащото такси. — Може да отидем някъде и да поговорим за това.
Санджар погледна към дома си, от който тъкмо излизаше облечен в бял екип лаборант с поредния найлонов плик. Обърна се отново към Тони, който съзнаваше, че Санджар се опитва да си състави мнение за него.
— Добре — каза той най-сетне. — Съгласен съм да поговорим.
Дороти Крос наливаше кафе от сребърен кафеник в чаши от костен порцелан с нарисувани по тях рози, чийто розов цвят повтаряше точно някои от тоновете в десена на тапетите — два различни вида, едните като цокъл, другите — нагоре до тавана. Както те, така и завесите, килимите, малкото канапе за двама, двата дивана и разпилените по тях възглавници, бяха в различни десети, но издържани в едни и същи тонове — розово и тъмночервено. Карол имаше чувството, че се е озовала в един от онези филми с медицинска тематика, при които камерата показва отвътре човешки органи. Усещането не беше никак приятно.
Дороти престана да налива, огледа критично двете чаши и доля около чаена лъжичка в едната от тях. Явно доволна от резултата, тя подаде чашата на Карол. Побутна към нея каничката с мляко и захарницата, и двете от сребро, после съумя да постигне отчаяната усмивка на човек, който полага усилия да не рухне психически.
— Сметана е — каза тя. — Не мляко, а сметана. Том обича сметана с кафето. Обичаше — тя се намръщи. — Трябва да свикна да го казвам. Обичаше, а не „обича“ — брадичката й потрепери.