Юсеф съумя да съкрати срещата в Блакбърн, доколкото това бе възможно, без поведението му да засегне новия клиент, в резултат на което имаше час и половина на свое разположение. Движеше се съгласно инструкциите на сателитната навигационна система в колата си. Първо по магистралата, а после право към центъра на Чийтам Хил. Познаваше доста добре Северен Манчестър, но в точно тази част на лабиринта от къщи с фасади от червени тухли не можеше да се ориентира лесно. Зави по тясна уличка — от едната й страна се редяха еднакви къщи с очукани фасади, а срещу тях имаше заграден индустриален терен. По средата на оградата се виждаше табела, която уточняваше предназначението му — на нея пишеше с яркочервени букви на бял фон — „ПРО-ТЕК“ СНАБДЯВАНЕ С ТЕХНИЧЕСКИ МАТЕРИАЛИ. Всичко това беше оградено отвсякъде с черни удивителни.
Той паркира микробуса отвън и изключи двигателя. Облегна се на волана и задиша дълбоко. Чувстваше стомаха си така, сякаш се бе свил на топка. Тази сутрин не беше ял почти нищо, използвайки като аргумент бързането да не закъснее за срещата, за да се измъкне от упреците на майка си, че напоследък изобщо не се храни. Разбира се, че беше изгубил апетит, също както бе изгубил и способността да спи непробудно повече от два часа. Какво друго би могъл да очаква? Така ставаше, когато се посветиш на подобно начинание. Но тъй като беше много важно да не събуди подозрение, се опитваше да отсъства колкото може по-често от семейната трапеза.
Като се вземе предвид колко малко ядеше и спеше, му се струваше невероятно, че се чувства толкова енергичен. Наистина, понякога го обземаше леко замайване, но то по-вероятно се дължеше на мислите за резултата от това, което планираха, отколкото на липсата на храна и почивка. Той се оттласна от волана и слезе от колата. Влезе през врата, на която пишеше „ПРОДАЖБИ НА ДРЕБНО“, и се озова в помещение от около четири квадратни метра, отделено с преграда от складовата част. Зад обкован с поцинкована ламарина тезгях, който разделяше помещението, седеше слаб мъж, приведен над компютър. Всичко у него беше сиво — косата, кожата, работния гащеризон. Когато Юсеф влезе, той откъсна поглед от монитора. Очите му също бяха сиви.
Изправи се и се приведе над тезгяха. Със ставането си раздвижи въздуха и горчивият застоял мирис на евтин тютюн изпълни пространството между двамата.
— Може ли да вляза? — попита Юсеф.
— Заповядайте — отвърна мъжът. — С какво мога да бъда полезен?
Юсеф извади списък.
— Имам нужда от дебели, изолиращи работни ръкавици, защитна маска и антифони.
Мъжът въздъхна и измъкна изпод тезгяха опърпан каталог.
— Най-добре е да разгледате това. Тук има всичко, което предлагаме — той отвори каталога, запрелиства изпомачканите страници и спря, когато стигна частта с ръкавиците. Посочи произволно една от снимките. — Ето, тук има описания. Така ще си създадете представа за дебелината и гъвкавостта на материята. Зависи какво искате да работите с тях, нали разбирате? — Той побутна каталога към Юсеф. — Вие ще си решите какво ви трябва.
Юсеф кимна. Започна да разглежда каталога, малко слисан от огромния избор. Докато четеше описанията на стоките, неволно се усмихна. По някаква причина „Про-тек“ не включваше проекта, по който той работеше, в списъка на дейностите, които можеха да бъдат извършвани с предлаганите от тях защитни средства. Ако Сивият господин зад тезгяха разбереше за какво става дума, сигурно щеше да се напикае от страх. Но той никога нямаше да узнае истината. Юсеф действаше крайно внимателно. Не оставяше никакви следи. Склад за продажба на химически материали на едро и дребно в Уейкфийлд. Специализиран магазин за продажба на бои от производител в Олдам. Магазин за мотоциклетни аксесоари в Лийдс. Магазин за лабораторни материали в Клекхийтън. И никога, никога, нито веднъж в Брадфийлд, където съществуваше макар и минимална възможност да бъде забелязан от някой познат. И всеки път се бе обличал подходящо за ролята. Бояджийски гащеризон. Кожен костюм на рокер. Идеално изгладена риза и лек панталон, с много химикалки в защитен калъф в джобчето на ризата. Плащаше в брой. Невидимият.