— Знаете ли кой е Джейк Андрюс? — попита Карол.
— Той организираше празненството. Том каза, че щяло да бъде в замъка Панал. Двамата с Джейк обядваха преди две седмици в онзи скъп френски ресторант на гърба на старата пивоварна. Вчера имаха среща в кръчмата „Шлюзовете Кампиън“, откъдето Джейк щеше да го заведе у дома си — беше го поканил на обяд. А вие какво мислите, че е станало? — попита Дороти. — И Джейк ли е мъртъв? И с него ли се занимавате?
— За първи път чувам името му. Знаете ли адреса му?
Дороти завъртя отрицателно глава.
— Доколкото разбрах от Том, щяха да се срещнат в кръчмата, защото не било лесно да се намери адреса на Джейк. Той беше казал на Том, че ще е по-лесно да се видят в кръчмата и да отидат оттам заедно в апартамента му.
Карол се опита да прикрие разочарованието си. Този случай беше изпълнен със спънки. Всеки път, когато попаднеха на някакво подобие на следа, тя ги отвеждаше в сляпа улица.
— А казвал ли е Том нещо друго за Джейк Андрюс?
Дороти помисли за миг, галейки брадичката си със странно движение, което напомни на Карол мъж, поглаждащ брадата си. Накрая поклати глава.
— Казваше, че човекът си разбирал от работата — това беше всичко. Тогава ли е станало?
— Все още не знаем. А преди да се срещне с Джейк — имал ли е среща с още някой?
Дороти поклати глава.
— Не би имал време. Таксито му пристигна в дванайсет и половина. Точно навреме, за да го откара до другия край на Темпъл Фийлдс.
Карол не възрази.
— А да е получавал някакви заплахи? Споменавал ли е някога, че има врагове?
— Нищо конкретно — Дороти отново поглади несъществуващата си брада. — Както казах, хората, които може да са имали зъб на Том, не биха се заели с нещо толкова сложно. Той знаеше, че има места в Брадфийлд, където е по-добре да не се мярка. Прекалено много от обитателите им бяха се озовали в затвора с негова помощ. Но той не живееше в страх, не се боеше за живота си, главен инспектор Джордан. — Бисът й секна за миг. — Живя живота си пълноценно — лодката, голфът, градината… — наложи й се да спре за миг. Постави ръка на гърдите си и затвори очи. Когато се посъвзе, се приведе толкова близо до Карол, че тя можеше да види ясно всяка бръчка по лицето й. — Хванете този, който е извършил това. Хванете го и се постарайте да отиде в затвора.
Усещането да се озове отново у дома беше странно. Нищо чудно, че се говореше за адаптация към живота в институции. Беше отсъствал само седмица, а имаше чувството, че способностите му са били засегнати. Влезе заедно със Санджар в дневната и обзет от облекчение, се отпусна тежко в едно от креслата.
— Съжалявам — каза той. — Сам виждате, не съм в състояние да проявя гостоприемство. Прибирам се у дома за първи път от една седмица. Мляко няма, но ако искате черен чай или кафе, мога да ви предложа, стига да си ги направите сам. В хладилника може дори да има и минерална вода.
— Какво ви се е случило?
Санджар проговори за първи път, откакто двамата тръгнаха от Вейл Авеню. В таксито мълча, за което Тони му беше благодарен. Не беше очаквал, че физическото натоварване ще го изтощи до такава степен. Но двайсетминутното пътуване с таксито му даде възможност да възстанови донякъде силите си.
— Струва ми се, че го нарекоха „лудия с брадвата“ — каза Тони. — Един от пациентите ни в „Брадфийлд Мур“ получи пристъп. Успя да избяга от стаята си и да докопа пожарникарска брадва.
Санджар го посочи с пръст.
— Вие сте човекът, който спаси онези болногледачи. Показаха ви по новините.
— Така ли?
— Само в местните новини. И не показаха ваша снимка, само онзи лудия, който ви нападнал. Добре сте се справили.
Тони зачопли смутено подлакътника на креслото.
— Не достатъчно добре. Един човек загина.
— Е, така е. Разбирам как се чувствате.
— Досега не ви е останало време да скърбите, нали?
Санджар се загледа в камината и въздъхна.
— Родителите ми са наистина съсипани — въздъхна той. — Не могат да го възприемат. Собственият им син — и не само че е загинал, а е повлякъл и толкова много хора със себе си. Как е възможно? Искам да кажа, аз съм негов брат. Носим едни и същи гени. Били сме възпитани по един и същи начин. А и аз не мога да разбера нищо, на тях пък им е напълно невъзможно. Животът им рухна, загубиха един от синовете си — той преглътна с усилие.