— Съжалявам.
Санджар го изгледа подозрително.
— За какво съжалявате? Брат ми е бил убиец, нали? Ние заслужаваме цялата тази гадост, която ни дойде до главите. Заслужаваме да нощуваме в килии и домът ни да бъде претърсван из основи.
Болката и гневът му бяха очевидни. Тони, който бе изградил кариерата си върху своята способност да съпреживява и да се поставя в положението на другия, би дал почти всичко, за да не се озовава никога в положението на Санджар.
— Не, не заслужавате такова нещо. И аз съжалявам, че вие изпитвате болка и родителите ви страдат — каза той.
Санджар извърна очи настрани.
— Благодаря. Е, добре, ето ме тук. Какво искахте да разберете за брат ми?
— А вие какво бихте искали да ми кажете?
— Искам да обясня какъв беше той всъщност. Никой не иска да узнае какъв е бил всъщност брат ми Юсеф. И първото, което трябва да разберете, е, че аз го обичах. Разберете, аз не бих могъл да обичам терорист. Мразя тези хора, както ги мразеше и Юсеф. Той не беше фундаменталист. Не би могло да се каже дори, че е бил мюсюлманин. Виж, баща ми е наистина дълбоко религиозен. И ужасно се дразни от мен и Юсеф, защото ние не сме толкова вярващи. И двамата винаги сме си намирали извинения да не ходим в джамията. Когато бяхме малки, едва дочакахме да навършим годините, на които можехме да престанем да посещаваме медресето. Но има и друго — продължи той, отговаряйки неволно на въпроса, който Тони се канеше да зададе. — Дори да бяхме много религиозни, дори да ходехме всеки ден в джамията, пак няма от кого да слушаме разни радикални дивотии. Имамът от джамията в Кентън е абсолютен противник на тези неща. Той е от тези, които говорят, че всички сме чада на Авраама и трябва да се научим да живеем заедно. Там няма разни тайни организации, чиито членове се срещат зад заключени врати, за да планират как да хвърлят хората във въздуха.
Той замълча, приливът на словоохотливост секна така внезапно, както беше и дошъл.
— Вярвам ви — каза Тони, почти наслаждавайки се на стъписването и объркването, изписали се по лицето на Санджар.
— Наистина ли?
— Както казах и преди, не мисля, че брат ви е бил терорист. Което пък повдига друг въпрос, чийто отговор много ме интересува. Защо Юсеф би отнесъл на „Виктория Парк“ бомба, с която да вдигне във въздуха трибуната „Вести“?
Тони умишлено не спомена мъртвите. Нито един от тях нямаше да забрави мъртвите в близкото бъдеще, но сега беше по-добре да не ги вади на преден план. Последното, което му трябваше, беше Санджар отново да настръхне и да се затвори в себе си.
Устните на Санджар трепнаха, после се свиха и очертаха права линия. Измина доста време, докато накрая той проговори.
— Не знам. Не намирам никакво обяснение.
— Разбирам, че предположението ми може да прозвучи налудничаво — поде Тони, — но възможно ли е някой да му е платил, за да го направи?
Санджар скочи на крака и пристъпи към Тони със свити в юмруци ръце.
— Какво, по дяволите… Искате да кажете, че брат ми е бил наемен убиец или нещо такова? Да му се не види, и вие сте също толкова побъркан като онези, които твърдят, че е бил някакъв фанатик.
— Санджар, не е необходимо да се държите така, като че ли защитавате честта на семейството. Тук сме само вие и аз. Налага се да задам този въпрос, защото съществуват някои улики, доказващи, че Юсеф е очаквал да остане жив след вчерашния следобед, очаквал е после да напусне страната. Това несъмнено не е умствената нагласа на атентатор самоубиец. Затова ми се налага да потърся друго обяснение. Разбирате ли? Това и правя.
Санджар закрачи развълнувано напред-назад.
— Объркали сте всичко, човече. Юсеф беше кротко момче. Той беше последният човек на тази земя, който би бил подходящ за наемен убиец — Санджар удари дланта си с другата си ръка, свита в юмрук. — Не е стъпвал на тренировъчни лагери. Не е ходил нито в Пакистан, нито в Афганистан. Да му се не види, не беше пътувал дори до проклетата Езерна област или Йоркширските възвишения. — Той притисна ръце към гърдите си. — Ние двамата с Юсеф сме миролюбиви хора.
— Но той е убил тези хора, Санджар. Няма как да заобиколим този факт.