— Имаш късмет, че има на кого да напомняш — отвърна Пола. — Стигнала съм дотам, че приемам секса като спомен от предишен живот.
— Трябва да излизаш по-често. Така ще намериш някое хубаво момиче, което ще ти върне усмивката.
Крис започна да си проправя път през пиещите пред кръчмата, които се тълпяха на тротоара около масите и чакаха да се освободи някое място.
— Как ли пък няма да се случи при работа като нашата — възрази Пола. — Ако случайно имам свободна вечер, единственото, което ми се иска, е да се наспя.
Двете влязоха в кръчмата. Вътре беше пълно, както и отпред, но поради каменния под и ниския таван беше значително по-шумно.
— И като стана дума за това… — поде Крис. — Как спиш напоследък?
— По-добре — отвърна сухо Пола, наведе глава и се зае да рови в чантата си за снимката на Джак Андерсън.
— Радвам се да го чуя — Крис се извърна и стисна леко лакътя на Пола. — Не знам дали мнението ми те интересува, но според мен се справяш блестящо.
Стигнаха до бара, където трима бармани и един сервитьор се опитваха да се справят с непрестанните поръчки за храна и напитки. Крис показа полицейската си карта на един от барманите, който само се изсмя и каза:
— Я не се занасяйте. Елате след един час, когато тълпата ще е понамаляла.
В друг случай желанието й да си свърши работата щеше да я накара да настоява. Но сега слънцето грееше, а и двете се бяха нагледали на ужасни картини през изминалото денонощие. Сблъсъкът с толкова много смърт бе напомнил на Крис, че има моменти, когато е важно да спреш и да се насладиш на аромата на цветята. Затова тя се усмихна.
— В такъв случай дайте ни два пайнта шанди със светла бира.
Взеха чашите си и излязоха. Откриха един нисък зид край канала, огрян от слънце. Разположиха се там и подхванаха разговор, който се въртеше все около отравянията и бомбения атентат. Постепенно тълпата наистина се разреди, хората довършваха напитките си и си тръгваха, за да се възползват пълноценно от слънчевото време.
— Ако това беше телевизионен сериал, сега е моментът, в който една от нас би получила внезапно прозрение, благодарение на което ще се реши случаят — каза Крис, загледана спокойно в канала, където малка, яркобоядисана лодка тъкмо преминаваше първия от трите шлюза, водещи към езерото.
— Ако това беше телевизионен сериал, нямаше ти да платиш питиетата — изтъкна Пола. — Това би било част от моята роля на доверен, но глуповат помощник.
— Да му се не види, знаех си, че съм объркала нещо. — Крис се изправи с нежелание. — Е, няма да е зле да посвършим и някоя работа, а?
Пред бара вече не се тълпяха хора, чакащи да бъдат обслужени. Барманът ги видя да влизат и излезе иззад тезгяха, за да ги посрещне. Приличаше на студент, който работи, за да допълва необходимите средства към стипендията си. Дългият бретон и едва наболата козя брадичка вероятно трябваше да подчертаят излъчването му на артистична и чувствителна личност. Действително се налагаше да се постарае, ако държеше да прави такова впечатление, като се имаше предвид масивната му фигура и вече очерталото се бирено коремче.
— Какво мога да направя за вас, уважаеми дами? — попита той. Юлският му акцент сега се долавяше по-ясно. — Съжалявам, че отказах да говорим преди малко, но в неделя по обяд тук е страхотна тъпканица, а ние не можем да си позволим да пренебрегваме клиентите. При нас е така — ако до двайсет минути след даване на поръчката не си получите храната, не я плащате — той направи гримаса. — И липсите се покриват от нашите заплати — той ги поведе към една току-що освободила се маса в далечния край на кръчмата и седна. — Казвам се Уил Стивънс — представи се той. — Работя тук в почивните дни.
Те също се представиха и Крис попита:
— Бяхте ли на работа вчера по обяд?
Стивънс кимна и заусуква кичур от бретона си.
— Да. В събота не е чак такава лудница като в неделя. За какво става дума всъщност?
Пола подреди няколко снимки на масата.
— Можете ли да ни кажете дали някой от тези мъже е бил тук вчера?
Той посочи незабавно снимката на Джак Андерсън.
— Ето този — изведнъж лицето му просветна, явно се беше досетил за нещо. — Той пиеше с онзи човек, който почина снощи, след атентата. Как му беше името… ще се сетя, тази сутрин го видяхме по телевизията, докато подреждахме заведението, и аз казах тогава: „Този човек беше тук вчера, аз го обслужвах“. Крос, да, така му беше името. Доколкото разбирам, вчера се е държал като същински герой — той помълча. — Като че ли споменаха, че навремето бил ченге, но се бил пенсионирал.