Жената веднага се опита да скрие документите, но Карол се оказа по-бърза.
— Какво, по дяволите, си въобразявате? — сопна се Ванеса. — Това тук не е ваша работа.
Карол включи централното осветление. Тони примигна няколко пъти, идвайки на себе си.
— Карол? — попита той. Но тя беше прекалено заета да оглежда документите, които Ванеса се бе опитала да го принуди да подпише. Ванеса започна да се промъква покрай леглото към Карол с отчаяната надежда да й измъкне документите.
— Би трябвало да ви напомня, че съм служител на полицията, госпожо Хил — каза Карол с тона, запазен за най-долнопробните престъпници, с които си имаше работа. — Тони, имаш ли представа какви са тези документи? Тези, които майка ти се опитваше да те накара да подпишеш?
Той потри очи и се опита да се поизправи в леглото.
— Нещо във връзка с къщата на баба ми. Аз притежавам половината, трябва да подпиша някакви документи, за да можем да я продадем.
— Къщата на баба ти ли? — Карол искаше да погледне отново документите, преди да произнесе думите, които вероятно щяха да имат въздействието на избухнала бомба.
— Да.
— Той не знае какво говори — възрази Ванеса.
— Напротив, знам — възрази той нацупено като преуморено дете, което отказва да спи. — Преследваш ме да подпиша тези документи още от мига, когато успя да ме откриеш тук.
— Значи баба ти се е казвала Едмънд Артър Блайт? — попита Карол с подчертана невинност, която имаше за цел да вбеси Ванеса.
— Как смеете! — изсъска тя към Карол.
— Какво? — попита Тони. — Кой е Едмънд Артър Блайт?
Ванеса се хвърли към Карол, но тя я отблъсна с един удар, без да изпита и помен от угризение. Ванеса залитна и се удари в стената зад себе си. Остана за миг така, с разкривено лице, притиснала ръце към устата си. После започна да се свлича по стената като пияна, докато най-сетне се сви на пода.
— Не! — простена тя. — Не!
Карол отиде по-близо до леглото и каза:
— Човек, който се е смятал за твой баща.
Понеделник
Тони не искаше да мисли за Едмънд Артър Блайт. Беше помолил сестрата за нещо по-силно от обичайното приспивателно, за да бъде сигурен, че ще заспи, защото не му се искаше да прекара нощта буден, в размисли за Едмънд Артър Блайт. Тони Блайт. Така щеше да се казва той, ако Ванеса се беше омъжила за онзи човек. Тони се питаше дали някога ще разбере със сигурност какво се е случило навремето. Ако на мястото на майка му беше друга жена, той би могъл да направи доста сигурно предположение, или просто да я попита. Но нямаше как да разпитва майка си, а предположенията бяха безсмислени, защото съществуваха прекалено много възможности. Може вече да е бил женен за друга. Може да се е уплашил от перспективата да стане съпруг на Ванеса. Може пък тя изобщо да не му е казала, че е бременна. А може и да го е пратила по дяволите и да е казала, че ще се оправи и сама. В продължение на четиридесет и три години Ванеса бе пазила в тайна самоличността му и обстоятелствата около тяхната връзка. На Тони не му се вярваше тя внезапно да промени отношението си.
Снощи, преди Карол да я изхвърли от стаята, Ванеса твърдеше, че единственият й мотив бил да защити Тони от мъчителното откритие, че баща му е мъртъв.
— Благодарение на тази загриженост сте щели да приберете няколкостотин хиляди паунда — беше изтъкнала невъзмутимо Карол.
Поради погълнатото сънотворно трябваше да измине известно време, преди той да осъзнае същността на документите, които Ванеса се бе опитала да го накара да подпише. Те нямаха нищо общо с къщата на баба му. Ставаше дума за официален отказ от претенции към имуществото на покойния му баща в полза на майка му. Наследството според Карол включваше къща в Устър, спестявания в размер на петдесет и няколко хиляди паунда и една яхта.
— Тя е престъпница, Тони — беше казала Карол. — Това беше опит за финансова измама в големи размери.
— Знам — бе й отвърнал той. — Но ми е все едно.
— Как можеш да проявяваш такава търпимост? — бе попитала тя раздразнено.
— Защото я разбирам — бе казал простичко Тони. — Пък и какво очакваш да направя? Да повдигна обвинение срещу собствената си майка? Надали. Имаш ли представа колко може да ни навреди тя, прикривайки се зад привилегиите си на майка пред съда?
Две секунди бяха достатъчни на Карол да осъзнае силата на аргументите му.