— Добре, да забравим тогава цялата история — бе казала тя. — Но ако се осмели да се появи отново тук, не подписвай нищо.
После си беше тръгнала, като взе и документите, за да ги съхранява, и остави купчината разпечатки със сведения за жертвите на атентата. Той се зарадва, когато ги видя, защото щяха да му помогнат да не мисли за Едмънд Артър Блайт.
Именно затова точно в седем в понеделник сутринта той вече беше изпратил стандартно запитване за информация за фирмата „B & R“ на уебсайта на фирмения регистър. Докато очакваше да получи резултатите от търсенето, той започна да проучва списъка на жертвите на Юсеф Азиз.
Списъкът беше ужасяващ. Седем служители в застрахователна компания — колеги, празнували раждането на дете на единия от тях; директор на начално училище и съпругата му, поканени от ръководството на компанията, дарила компютри на училището; трима музиканти от местен състав, току-що издали първия си диск; специалист по професионална мотивация с двамата си сина, ученици, заедно с управителя на фирма за производство на планински велосипеди, който ги бил поканил на мача; трима мъже, които били приятели от детските си години част от група преуспяващи бизнесмени, които имали сезонен билет за заеманата от тях ложа. И сърцераздирателното изреждане продължаваше — най-млад сред жертвите беше седемгодишният син на един член на парламента; най-възрастен беше седемдесет и четири годишен бивш търговец на леки коли.
На пръв поглед нямаше очебиен кандидат за обект на атентат. От друга страна никой не беше правил сериозно проучване на жертвите, защото никой не беше преценявал сериозно друго обяснение на атентата освен тероризъм. Тони разбираше защо Карол не е много ентусиазирана от идеята му. Работеха заедно толкова отдавна, че първоначалният инстинкт би трябвало да я подтикне да му се довери. А тя като че ли се възползваше от безпомощността му, за да пренебрегне професионалното му мнение. Ако не искаше да влиза в конфликт с антитерористите, добре — това поне Тони можеше да разбере. Но не разбираше защо не иска да поговорят, да му обясни защо приема без ентусиазъм идеите му. Да, разбира се, Карол го беше отървала от майка му. Но какво ставаше с професионалната им близост?
От лаптопа се разнесе дискретният звуков сигнал, който подсказваше, че се е получило ново съобщение в електронната поща. Той го отвори нетърпеливо. На екрана се появи поместената във фирмения регистър информация, свързана с „B & R“. Секретар на фирмата беше счетоводителят, с чийто адрес Стейси вече разполагаше. Фирмата имаше двама директори — Рейчъл и Бенджамин Дайъмънд. Жители на Брадфийлд.
Тони си пое рязко дъх и посегна към разпечатките със сведенията за жертвите.
Запрелиства трескаво страниците. Най-сетне измъкна една от тях. Сърцето му биеше учестено, той буквално чувстваше кипенето на надигналия се адреналин. Оказа се, че се е ориентирал правилно. Каквото и да си мислеше Карол, мозъкът му работеше отлично. Беше се досетил съвсем точно в какъв контекст бе чул вече това име днес сутринта. Той разгъна страницата върху лаптопа си, поглъщайки жадно думите. Това вече не можеше да се отпише като съвпадение. Сега Карол трябваше да се вслуша в думите му.
Карол почти не можеше да разпознае помещението на отдела HOLMES — до такава степен го бяха колонизирали антитерористите. Информационните им табла разделяха помещението на участъци, компютрите и периферията, които бяха донесли със себе си, бяха затрупали бюрата. Миришеше на мъжка пот и цигарен дим. Очевидно забраната за пушене в сградата не засягаше богоизбраните. Когато влезе, тя долови лека промяна в атмосферата. Така ставаше всеки път, когато навлизаше в това, което някога беше нейна територия. Миг на пълна неподвижност, всички се заковаваха като кучета, подушили непознат — онова безмълвие, преди козината на вратовете им да настръхне. Не им харесваше да я виждат между тях, искаше им се тя да се бои от тях и тяхната мъжественост. Питаше се не за първи път колко от тях познават в подробности нейната история, знаят за изнасилването, знаят, че Джон Брандън я беше върнал обратно от ръба на бездната. Беше готова да се обзаложи, че дори да знаеха за изнасилването, надали бяха наясно с предателството, което съпровождаше случилото се с нея. Защото това предателство създаваше лош образ именно на хора като тях.
— Тук съм за обсъждането — каза тя на седящия най-близо до нея служител на специалните части.
С напълно безизразно лице той изключи компютъра си, стана и я поведе към далечния край на помещението, където Дейвид и Джони се бяха разположили зад паравани. Още преди тя да успее да седне, Дейвид се приведе напред, опря лакти на коленете си и започна: