Пола зави по алеята към къща, която според него трябва да бе струвала около два милиона, като се вземеха предвид кварталът, квадратурата на парцела и размерите на самата сграда. Беше викторианска сграда с елегантни пропорции и тухлена фасада, добила мек тъмнорозов оттенък. От двете страни на входната алея се виеха дълги лехи с ароматни растения. По-навътре по моравата ромоляха фонтани. Навсякъде се носеше лъх на богатство, съчетано с добър вкус.
Пола подсвирна.
— Да се чуди човек откъде се появяват в магазините всички тези парцали. Бенджамин Дайъмънд вероятно е изразходвал докрай добрия си вкус по отношение на къщата си.
— Много е изискано — съгласи се Тони. — Но вероятно тъкмо сега това не представлява особена утеха за вдовицата.
Пола явно прие думите му като справедлив упрек. Тя спря край няколко гаража — постройките явно първоначално бяха служили за конюшни — и попита:
— Имаш ли нужда от помощ?
— Мисля, че ще бъде по-добре, ако се поизмъча сам — каза Тони и се зае да прави именно това. Днес всичко го болеше. Доктор Чакрабарти беше права. Имаше си причина да не го изписват от болницата. За съжаление убийците не се съобразяваха с такива неща.
Рейчъл Дайъмънд отвори вратата и се представи, още преди Пола да бе отворила уста. Беше облечена с антрацитночерна копринена пола, която се диплеше меко около краката й, когато се движеше. Тони не разбираше много от дрехи, но беше сигурен, че траурният тоалет на Рейчъл не е купен от магазините за конфекция, зареждани от „B & R“. Тя ги въведе в просторна дневна с голям петоъгълен панорамен прозорец в дълбока прозоречна ниша в единия й край, откъдето се разкриваше гледка към обширна морава с дървета и храсти. Между зеленината проблясваше тюркоазената вода на плувен басейн. Самата дневна беше обзаведена в елегантно осъвременен викториански стил. Беше поразхвърляно, мебелите бяха малко поизлинели, атмосферата говореше, че стаята е наистина обитавана, а не подредена с показна цел. Няколко ярки пустинни пейзажи в топли тонове придаваха цвят на обстановката.
Рейчъл зашета около Тони, започна да носи столчета за крака и възглавници, докато успяха да намерят най-удобното положение за крака му. Тя коленичи край него и се зае да мести столчето и възглавниците, докато най-сетне той успя да се разположи добре. Тъмната й коса беше гъста и лъскава, но Тони забеляза сребристи проблясъци в корените. После тя вдигна поглед и той успя за първи път да я огледа по-подробно, без вниманието му да се отклонява от болния крак и патериците.
Имаше чиста кожа, гладка като сметана, с лек маслинен оттенък. Тони знаеше, че е трийсет и четиригодишна, но в противен случай би предположил, че още не е навършила трийсет. Фината линия на веждите й очертаваше високо извитата дъга на очните ямки и привличаше вниманието към бадемовидните й очи, лешникови на цвят и сега леко зачервени, с едва забележими бръчици в ъгълчетата. Лицето й, с добре заоблени страни, изваян орлов нос, напомнящ на обърнат нос на кораб, и тънки устни, оградени от две бръчици, оставяше впечатлението, че тази жена се усмихва често. Беше по-скоро впечатляваща, отколкото красива, но създаваше и впечатлението, че благодарение на интелекта и чувството си за хумор е отлична събеседница.
— Как е сега? — попита тя.
— Не съм се чувствал по-удобно от една седмица — каза Тони и допълни: — Благодаря.
Рейчъл се изправи, отиде до едно меко и широко кресло, тапицирано с пъстра дамаска, и седна в него, подвивайки крака под себе си. Пола седеше по-встрани — нямаше нищо против да се слива с мебелировката, докато не настъпеше момента да се включи в разговора.
Сега, когато вече нямаше какво да ангажира вниманието й, Рейчъл изведнъж доби натъжен и объркан вид. Скръсти ръце пред гърдите си в опит да прегърне сама себе си. В стаята беше топло, но тя потръпна.
— Не можах да разбера точно защо искате да разговаряте с мен — каза тя. — Но това вероятно се дължи на състоянието ми. Точно сега всичко около мен ми се струва неразбираемо.