— Така и предполагам — каза меко Тони. — Съжалявам, че ви се натрапихме в момент, когато непознати хора в дневната ви са вероятно последното, което ви се иска да видите.
Рейчъл като че ли се поуспокои, раменете й се отпуснаха, сключените й ръце се разделиха.
— Това ще запълни малко време — каза тя. — Никой не говори за това в такива случаи, нали? Говорят за скръбта, сълзите и отчаянието, но никой не говори за празнотата на дните, за това как времето започва да ти се струва безкрайно — тя се позасмя горчиво. — Мислех дори да отида в офиса, за да си намеря някаква работа. Но Лев се прибра от училище и аз трябва да си бъда у дома заради него. — После продължи с въздишка: — Лев е синът ми, едва шестгодишен е. Не може да разбере какво е смърт, не може да схване, че това е завинаги. Мисли си, че баща му е като Аслан от „Хрониките на Нарния“, че ще оживее отново и всичко ще бъде както преди.
Тони си каза, че скръбта й е почти осезаема. Тя сякаш се излъчваше от нея на вълни, изпълваше стаята и се плискаше около него.
— Трябва да ви задам някои въпроси — каза той.
Рейчъл притисна длани, сякаш се молеше, облакъти се на страничната облегалка и опря буза на опакото на едната си ръка.
— Кажете какво ви интересува. Но не виждам как бих ви помогнала в това, с което се занимавате.
Нямаше начин първият въпрос да бъде зададен по-деликатно.
— Госпожо Дайъмънд, познавахте ли Юсеф Азиз?
Тя го изгледа стреснато, като че ли никога не бе очаквала да чуе това име в дома си.
— Атентаторът?! — Тя се задави и като че ли щеше да повърне.
— Да — каза Тони.
— Но от къде бих могла да познавам някакъв ислямски фундаменталист, извършил самоубийствен атентат? — всяка произнесена дума явно й струваше голямо усилие. — Ние сме евреи, посещаваме синагогата, не джамията.
Тя се изправи рязко, ръцете й потреперваха конвулсивно.
— Фирмата на семейството му, в която е работел и той, е била в търговски отношения с „B & R“ — намеси се Пола със също такъв мек глас като Тони. — А вие сте директор на „B & R“, госпожо Дайъмънд.
Жената срещу тях заприлича на животно в клопка.
— Аз просто работя в офиса. Бенджамин… той се занимаваше с всичко… той отговаряше за… не бях чувала името на този човек, преди той да взриви съпруга ми.
— А не е ли възможно друг служител в офиса да е споменавал пред вас името на Азиз? — попита Пола.
— В офиса сме само ние двамата. Нашата част от работата не предполага много работни места. Справяхме се заедно — без секретарки и търговски отдел — усмивката й беше изпълнена с тъга и съжаление по отминалото.
— Сигурна ли сте? Името се повтаря във всички вестници, Рейчъл — настоя Тони. — Неговото име заедно с името на семейната фирма „Фърст Фабрикс“. Възможно ли е да не ви е направило впечатление?
Рейчъл се поклащаше напред-назад в креслото си. Погледът й прескачаше от него към Пола и обратно.
— Сега разпознах името, защото съм го виждала в счетоводните книги на нашата фирма. Но не съм чела вестници. Защо ми е да чета за всичко това? Защо ми е да чета как е загинал съпругът ми? Нима можете да си представите, че съм се ровила из вестниците?
— Разбира се, че не — Тони се опита да успокои видимо развълнуваната жена. — Просто си казах, че може да ви е направило впечатление. Но работата е там, че „B & R“ е влязла в преки търговски отношения с „Фърст Фабрикс“, прескачайки посредника. И затова си мисля, че Бенджамин трябва да е познавал Юсеф Азиз. Трябва да са разговаряли по телефона, а и да са се срещали. Разбирате ли, извънредно необичайно е да съществува връзка между атентатор и жертвите му.
— Връзка ли? — Рейчъл произнесе думата така, сякаш я чуваше за първи път. — Какво искате да кажете? Какво намеквате по адрес на мъжа ми?
— Нищо, освен факта, че са се познавали — каза припряно Тони. Разговорът поемаше в неприятна посока. — Разбирате ли, в повечето случаи атентаторът е в състояние да изпълни мисията си, защото в съзнанието си той не приема жертвите си като отделни личности. Те не са живи хора, а символ на врага, на корупцията и така нататък. Ако атентаторът познава лично бъдещите си жертви, би му било значително по-трудно да осъществи плановете си. Затова бих искал да разбера дали Бенджамин е познавал добре своя убиец — той вдигна ръце в успокоителен жест. — Това е всичко, Рейчъл.
— А от къде знаете, че този… този атентатор е имал някаква представа, че Бенджамин ще бъде на мача? Защо му е трябвало да се интересува кои са точно хората, които е можел да убие? Той просто е искал да привлече внимание към проклетата си, гадна позиция — тя въздъхна дълбоко и треперливо. — Сигурно става дума за ужасно съвпадение.