— Така изглежда — отвърна Тони. — Възможно е да съм объркал всичко — той направи с усилие още няколко крачки към колата. — От друга страна, може все пак да съм прав. При това бих предположил, че всички вие бихте защитавали с все сили моите позиции по този въпрос.
— Защо? — Пола спря, за да го изчака.
— Защото, ако се окажа прав, антитерористите ще трябва да се разкарат от тук с подвити опашки.
Пола се ухили с внезапно блеснали очи.
— Щом представяте нещата по този начин, доктор Хил… нека потърсим още доказателства.
Кевин се усмихна на телефонната слушалка.
— Точно така, Азиз. Юсеф Азиз. Вероятно става дума за наемен договор с валидност от началото на настоящата седмица… Да. Да, ще почакам. — Той въртеше химикалката между пръстите си, опитвайки се да я прехвърля, без да я изпуска. От другия край на линията отново се разнесе глас. — Да, добре, благодаря, че се опитахте да ми помогнете. — Той задраска поредното име в списъка и понечи да набере следващия номер на фирма, предлагаща ваканционни жилища в северен Онтарио. Беше успял да се свърже с осем от седемнайсетте сайта, посещавани от Юсеф Азиз. Никъде не си спомняха да са разговаряли с такъв човек или да са получавали мейл от него.
Преди да набере поредния номер, до бюрото му се появи Карол и му поднесе кутия със сладкиши.
— Заповядай, Кевин. Реших, че всички имаме нужда от малко захар, за да издържим до вечерта.
Той погледна колебливо сладкишите.
— Мога ли да попитам от къде ги взехте?
— От кварталната хлебарница — отвърна Карол. — Откъдето обикновено купуваме сладкиши. Защо?
Кевин я изгледа смутено.
— Ами защото… Е, Тони е записал на гласовата ми поща предупреждение да не ям нищо, до което са имали достъп и други хора.
— Какво? — удивлението на Карол не можеше да прикрие яда й. — И обясни ли защо препоръчва такова нещо?
Кевин поклати глава.
— Казва, че ще ми обясни по-късно, но не ми се е обадил до сега.
— Изпратих Пола с него. Виждал ли си я?
— Каза, че щяла да пообиколи днес следобед Темпъл Фийлдс и да показва снимки на Джак Андерсън, надявала се да открие нова следа. Не съм разговарял с нея, откакто излезе от тук тази сутрин.
Карол си пое дълбоко дъх. Беше очевидно, че ще избухне всеки момент.
— А ти какво правиш в момента?
— Проверявам фирмите, предлагащи ваканционни жилища, в чиито сайтове е влизал Азиз.
— Добре, продължавай — Карол влезе в кабинета си и затвори вратата зад себе си. После набра номера на Пола. Когато Пола се обади, Карол каза:
— Пола, ти беше ли с Тони, когато се е обадил на Кевин тази сутрин?
— Да, бях — отвърна Пола предпазливо.
— А можеш ли да ми обясниш защо му е хрумнало да предупреждава мой подчинен, че може да бъде отровен, без да е казал каквото и да било на мен?
След кратко мълчание Пола отвърна:
— Знаеше, че сте на работна среща, а според него въпросът беше спешен.
— И защо според него някой иска да отрови Кевин?
— Ако трябва да отговоря накратко — защото Кевин е завършил гимназията в Харистаун и кара ферари.
Карол започна да масажира полека затворените си клепачи. Молеше се зародилата се току-що болка в главата да си отиде така бързо, както се беше появила.
— А дали един по-подробен отговор би звучал по-смислено? — осведоми се тя.
— Вчера, когато разговарях със Стив Мотисхед, той каза, че като ученик Андерсън си бил съставил списък с цели за бъдещето. Като онази история с Майкъл Хезълтайн, който искал да стане премиер, нали се сещате?
— Продължавай.
— Той си спомни няколко точки от списъка. Искал да има къща на Дънелм Драйв, да спечели милион, докато навърши трийсет години, да кара ферари. Когато разказах на Тони за списъка, той реши, че именно това свързва жертвите, както и фактът, че всички са учили в „Харистаун“. После си спомни, че Кевин има ферари. И му се обади.
— А не ти ли се струва, че това е било малко прибързано? Малко необмислено?
Този път мълчанието се проточи.
— И двамата си казахме, че покритото мляко котки не го лочат, шефе.