Името на Дон Мерик изплува в надвисналото над тях мълчание.
— Благодаря, Пола. Ще поговоря с Тони. Знаеш ли къде е той?
— Оставих го в болницата. Беше капнал от умора.
— Успяхте ли да научите нещо от госпожа Дайъмънд? — попита Карол.
— Нищо, което би помогнало на разследването. Според нея е нямало как Азиз да знае, че съпругът й ще бъде на мача, следователно става дума за обикновено съвпадение.
— Не е задължително. Доколкото разбирам, става дума за ложа, за която се купува сезонна карта, наемана в продължение на години от едни и същи хора. Възможно е по време на някоя от срещите им Бенджамин Дайъмънд да е споменал мимоходом, че разполага с такава карта. Доколкото познавам мъжете и отношението им към футбола, това е едно от нещата, които всеки би споменал с удоволствие. Струва ми се, че трябва да поговорим със секретарката на Дайъмънд.
— Нямал е секретарка. Според Рейчъл двамата движели всички дела на фирмата. Тя се занимавала по-скоро с канцеларската част, а той се срещал с клиентите.
— Добре тогава, успех със снимките. Ще се чуем пак по-късно.
Тя затвори телефона и притисна юмруци към слепоочията си. На какво си играеше Тони? Познаваше обичая му да хуква подир невероятните си хрумвания, но в повечето случаи преди това обсъждаше решението си с нея. След последния му сблъсък с убиец трябваше вече да си е научил урока да мисли, преди да действа. Но очевидно не беше така. Тя се пресегна за телефона, мобилизирайки силите си за предстоящия сложен разговор. Защо поне веднъж в живота си не може да избегне усложненията?
Беше наказана желанието й да се сбъдне. Разправията с Тони се размина. Мобилният му телефон беше изключен, той не вдигаше и телефона в болничната стая. Проклетник. Абсолютен проклетник.
Въпросният проклетник тъкмо се будеше от дълбок сън. Телефонът до леглото му звънеше. Но на Тони му беше все едно кой се обажда — точно сега още не беше в състояние да разговаря. Това беше една от малкото добри страни на лежането в болница с изпотрошено коляно. При други обстоятелства щеше да се наложи да вдигне слушалката. Имаше пациенти, които можеха да се нуждаят спешно от него. Имаше договорни отношения с полицейските служби на няколко европейски страни, които също биха могли да имат някакви спешни запитвания. Но сега той официално не беше на работа и можеше да не обръща внимание на телефона. Нека някой друг поеме отговорността на негово място.
Но, разбира се, той беше обвързан с Карол и подчинените й, и то далеч не само с договор. Вероятно беше редно да се обади. Но срещата с Рейчъл Дайъмънд го беше изтощила. Когато се прибра, си взе лекарствата, изяде това, което му донесоха за обяд, и незабавно потъна в дълбок, тежък сън, от който се събуди затъпял, с помътено съзнание. Това не беше най-добрият момент да разговаря с криминалисти, особено като се имаше предвид, че трябваше да ги убеди в собствената си правота.
Надяваше се Кевин да е приел сериозно предупреждението му. Разказът на Пола за спомените на Стив Мотисхед беше най-плашещото, което бе научил досега за отровителя. Той вече беше приел връзката през гимназията „Харистаун“ за установена. Но списъкът на Джак Андерсън, в който две от точките съответстваха дотолкова на две от жертвите, между които привидно не съществуваше никаква връзка, накара Тони да застане нащрек. Човекът, съставил такъв списък със сериозни намерения, можеше да бъде безмилостен. Можеше да се очаква, че такъв човек ще преследва целите си безогледно. Но ако той беше лишен от способността да се поставя в положението на другите, ако имаше прояви на социопатия или склонност към психопатии, ставаше съвсем непредсказуемо как би възприел провала на плановете си.
Спомни си една своя пациентка, която му беше разказала гордо как съсипала брака на своя партньор в бизнеса — при това не по сексуални или емоционални причини, а защото съпругата на партньора й не се вълнувала с цялото си сърце от техните професионални проблеми.
„Налагаше се да го направя — беше казала пациентката със съвсем делови тон. — Докато продължаваше да е женен за Мария, никога нямаше да се посвети с пълно убеждение на делата ни — а аз имах нужда той да го направи. Затова тя трябваше да се махне.“ Ако Джак Андерсън е считал, че са му отнели мечтите, каква ли би била логичната реакция, до която биха го довели разсъжденията му?
Като че ли той бе стигнал до извода, че убийството е логичната реакция. Жертвите му бяха мъже с произход, подобен на неговия. Бяха посещавали същото училище като него. Поне на теория са имали същите възможности, които е имал и той. И те му бяха доказали, че мечтите му не са чак толкова налудничави, защото всеки бе осъществил една от тях. Но незнайно по каква причина Андерсън бе стигнал до извода, че самият той няма да успее да постигне амбициозните цели, които си бе поставил. Някои хора биха се примирили, биха приели мисълта, че младежките им мечти са били просто въздушни кули. Други биха се озлобили, биха се пропили, биха отреагирали неосъществените си копнежи така, че биха навредили предимно на себе си. Докато Джак Андерсън беше решил да убие преуспелите. Така те вече не биха му напомняли за собствения му провал.