— Не се преуморявайте — предупреди го тя. — Говоря сериозно. Ако се преуморявате, по-късно ще си платите за това.
Никога досега не беше чувствал така ясно атмосферата на собствен дом, която съществуваше в къщата му. Тук нищо не беше толкова удобно разположено като в болницата. Но това беше неговият мъничък свят. Неговите книги. Неговите мебели. Леглото му, завивката му, неговите възглавници.
Само пет минути, след като се разположи в любимото си кресло, нещо проблесна в съзнанието му. Ако Рейчъл Дайъмънд не беше гледала телевизия и не беше чела вестници, напълно възможно беше и да не е виждала снимката на Юсеф Азиз. Може да е виждала съпруга си с него, но просто да не го знае. Той трябваше да се убеди. Държеше да види реакцията й, когато й покажат снимка на убиеца на съпруга й.
Измъкна мобилния телефон от джоба си и набра номера на Карол. Тя отговори малко задъхано:
— Не сега, Тони. Тъкмо съм се заела с нещо важно. Ще ти се обадя след час-два — и затвори.
Час-два? След два часа той вече щеше да е изтощен, да му се иска единствено да стигне до леглото си на горния етаж, да се пъхне под завивката и да заспи в топлата прегръдка на собственото си легло.
Е, този път тя не би могла да твърди, че не се е опитал да й каже. И наистина би предпочел някой да дойде с него, най-малкото за да бъде пътуването по-приятно. Но Карол беше заявила съвсем ясно, че не му разрешава да ползва услугите на нейните подчинени. Налагаше се да се справи сам.
Докато чакаше таксито, се обади на Стейси и я помоли да му прати най-ясната снимка на Азиз, с която разполагаха. Тогава се сети, че принтерите му са на горния етаж. Наложи се таксито да почака, докато той се изкачи с усилие горе, разпечата снимката, и слезе отново, мръщейки лице от болка.
— Зле изглеждате — отбеляза шофьорът на таксито и настоя да му помогне да влезе в колата.
— Така се и чувствам — отвърна Тони. Облегна се назад и докато завият зад ъгъла, вече спеше. Стресна се, когато шофьорът на таксито го разтърси за рамото след двайсетина минути.
— Пристигнахме, приятел — каза той.
— Може ли да почакате? — попита Тони. — Няма да се бавя.
След сложната процедура по слизането от таксито и приглаждането на косата, защото шофьорът го предупреди, че тя стърчи на всички страни, той тръгна към входната врата. След позвъняването вратата се отвори и на прага застана шейсетинагодишна жена, поразчорлена и с очила — същинска еврейска версия на Джърмейн Гриър. Зад ухото й, под непокорната, посивяла коса, дори сгърчеше молив. Тя погледна Тони през малките, овални стъкла на очилата си и каза озадачено:
— Да?
— Търся Рейчъл — каза Тони.
— Рейчъл ли? О, съжалявам, но в такъв случай сте били път до тук напразно. Тя отиде в офиса. Аз съм майка й, Естер Вайсман. А вие сте…?
Преди Тони да успее да се представи, Лев се появи, застана до баба си и каза:
— Аз те познавам. Ти дойде вчера с онази жена от полицията — той вдигна поглед към баба си и допълни: — Някакъв човек го ударил с брадва.
— Колко неприятно — отбеляза госпожа Вайсман. Лев се промъкна покрай нея и наклони глава настрани, за да може да види снимката, която Тони стискаше с ръката, облегната на патерицата.
— А ти защо носиш снимка на приятеля на мама? — попита той.
Стреснат, Тони се облегна по-добре на патериците, обърна снимката с лицето нагоре и я поднесе към момчето.
— Този човек приятел на мама ли е?
— Срещнахме го веднъж в парка. Той ми купи сладолед.
Госпожа Вайсман се опита да види снимката. Съзнавайки, че държи взривоопасен материал, не по-малко опасен от раница, пълна с ТАТР, Тони пристъпи встрани, така че тя не успя да я види.
— Какво е това? — попита госпожа Вайсман.
— Човекът е свързан с онзи случай в събота — каза той с тон, подсказващ, че не е редно да говорят за това пред детето. — Опитваме се да го идентифицираме, надявах се Рейчъл да може да ни помогне. Аз работя за полицията. Добре тогава, ще я потърся в офиса — и той се опита да се обърне и да си тръгне, като същевременно държеше снимката така, че да не се вижда, и внимаваше да не се препъне в Лев. Дори това, че не падна, можеше да се приеме за забележително постижение.
В продължение на един ужасен миг той се боеше, че госпожа Вайсман ще измъкне снимката от ръцете му. Но доброто възпитание надделя и тя успя да се въздържи.
— Ще тръгвам тогава — каза той, обърна се и забърза към таксито, доколкото му позволяваха силите.