— Ясно ми е, че е подготвял всичко предварително, но това е наистина невероятно. Проговори ли?
— Де — изфъфли Крис през напоената с кръв кърпа, която притискаше към носа си. — Дито дума.
— Не иска адвокат, отказва да говори. Не желае дори да признае, че се казва Андерсън. — Карол се отпусна на един стол и се обърна към Тони. — Открихме в якето му ректални супозитории, както и шишенце с антиретровирусен препарат. Разполагаме със свидетели, които могат да потвърдят връзката му с жертвите, както и че е имал достъп до отровна градина. Но аз бих предпочела самопризнание. Да имаш някакви нови блестящи идеи?
— Позволи ми да поговоря с него.
— Знаеш, че не се прави така — възрази Карол.
— Но сме го правили и преди.
— Само че не в случай като този, когато ще ни наблюдават под лупа, защото става дума за убиеца на Роби Бишоп.
— Той и без това не говори, Карол. Какво може да загубиш?
Тя отклони поглед. Желанието й да постъпва по правилата се бореше със съзнанието, че ще й бъде необходимо самопризнание. Съзнаваше, че подчинените й я наблюдават, че всеки от тях се надява тя да направи необходимото, за да приключат окончателно и задоволително случая.
— Добре — въздъхна тя. — Но само след като му отправим законното предупреждение и ако той даде съгласие разговорът да се записва.
— Прието — отвърна Тони.
Той се изправи, облегна се на патериците и тръгна към вратата.
— Къде е Пола? — попита Карол. — А Сам? Биха могли да свършат добра работа в Къркби Панал, докато хората от съдебна медицина претърсват къщата на Андерсън.
Стейси и Тони се спогледаха. Беше им ясно, че ако кажат истината, това би провалило шансовете на Тони да поговори с Джак Андерсън.
— Тръгнаха по някаква работа във връзка с Азиз — каза Стейси.
Тони едва прикри учудването си. Стейси нямаше обичая да измъква другите от заплетени положения. После обаче се сети кой беше тръгнал с Пола и започна да си обяснява някои неща. Кимна скришом на Стейси, докато Карол гледаше в друга посока, а после се отправи към ареста.
Новината за ареста на търсен престъпник се разпространява бързо в един полицейски участък. Докато Тони и Карол излязат от стаята на отдела за особено тежки престъпления, хората бяха наизлезли по коридорите, честитяха им и ръкопляскаха, докато те минаваха покрай тях. Дори вратата на стаята, където работеха антитерористите, беше отворена, и мъжете в черно бяха излезли, за да изразят мълчаливо уважението си към тях. Докато чакаха на площадката, асансьорът пристигне и от него излязоха Дейвид и Джони.
— Браво — каза Дейвид, когато се размина с Карол и Тони, които влязоха в асансьора.
— Разбрах обаче, че не искал да говори — допълни Джони. — Дано онези от съдебна медицина успеят да намерят нещо, което да ви свърши работа.
Вратата се затвори, преди Карол да успее да отговори. Тони каза:
— Сигурно ще се радваш, когато се махнат от тук.
Карол изсумтя.
— Няма да се случи скоро.
— Е, не знам. Виж какво, работата е там, че… — асансьорът спря, вратата се отвори и влязоха двама цивилни служители. Моментът не беше подходящ да й разкаже за Рейчъл Дайъмънд.
Нямаше как да й каже и докато вървяха от асансьора към ареста, просто защото придвижването му струваше прекалено голямо усилие. Освен това искаше да подреди мислите си преди първата среща очи в очи със Сянката. В приемната на ареста един от техниците нагласи в ухото му малката слушалка, с която Карол щеше да поддържа връзка с него, после двамата тръгнаха по коридора.
Карол спря пред една от стаите за разпити и каза:
— Ако разбера, че хората, претърсващи къщата му, са намерили нещо, ще те уведомя. Късмет — после му отвори вратата.
Времето, което му отне прекосяването на стаята, даде възможност на Тони да огледа Джак Андерсън. Понеже беше седнал, беше трудно да се прецени ръстът му, но съдейки по фигурата, Тони предположи, че е висок някъде към метър и осемдесет. Беше двайсет и шестгодишен — връстник на Роби Бишоп, изглеждаше в добра физическа форма. Брадата му беше набола не поради небрежност, а поддържана по модата. Не се виждаха татуировки, имаше само една малка обица с диамант на едното ухо. Носеше сакото си на голо, но на него и това изглеждаше елегантно. Беше красив мъж, и дори отокът на челюстта там, където го беше ударил Малори, не променяше това впечатление. Дори на снимката изглеждаше добре, но на живо беше още по-привлекателен. Очевидно е нямал проблеми с жените. „Напомня по нещо на Робърт Редфорд на млади години, само че тъмнокос и с по-чиста кожа“, каза си Тони. А пък е хладнокръвен и невъзмутим като Пол Нюман — на каквато и да било възраст.