Денби скочи на крака.
— Но това е лудост! Рицинът се използва от терористи. От шпиони. Как, по дяволите, рицин се е озовал в организма на футболист от висшата лига?
— Ако позволите, бих казала, че това не е наш проблем — отвърна Елинор.
Денби потри лице с длани. Никога досега не го бе виждала смутен, камо ли пък развълнуван.
— Всичко по реда си. Длъжни сме да проверим дали предположението ви е правилно — той я изгледа очаквателно.
— Можем да направим тест за рицин. Но дори да разполагат с необходимия антиген и да дадат предимство на изследването, няма да получим резултатите по-рано от утре.
Той си пое дълбоко дъх и видимо се овладя.
— Започвайте да действате. Вземете лично кръвните проби и ги отнесете в лабораторията. Аз ще им се обадя още сега, да знаят какво ще им занесете. Можем да започнем лечението… — Денби спря като застрелян и долната му челюст провисна. — О, по дяволите — той затвори за миг очи. — Не съществува никакво шибано лечение, нали?
Елинор завъртя отрицателно глава.
— Не. Ако съм права, Роби Бишоп е осъден.
Денби се отпусна обратно на стола си.
— Да. Е, струва ми се, че засега може и да не споделяме с никого тази възможност. Не и преди да се убедим, че положението наистина е такова. Не казвайте на никой друг от какво се опасявате.
— Но… — Елинор се намръщи.
— Но какво?
— Не е ли редно да се обадим в полицията?
— В полицията? Вие сама казахте, че този проблем не е наш — имам предвид откриването на начина, по който рицинът е бил вкаран в организма на болния. Не можем да се обадим в полицията заради едно предположение.
— Но засега той все още идва в съзнание и е контактен. Ако чакаме до утре, може да изпадне в кома и няма да бъде в състояние да каже как е станало всичко. Ако изобщо нещо подобно се е случило — допълни тя припряно, забелязвайки мрачното изражение на Денби.
— Ами ако грешите? Ако се окаже, че причината е съвсем различна? Нашето отделение ще изгуби репутацията си и в болницата, и изобщо в града. Нека погледнем реално на нещата, доктор Блесинг. Две минути след като повикаме полицията, медиите ще огласят случая. Не искам да изложа на риск собствената си професионална репутация и репутацията на колегите си. Съжалявам. Няма да казваме на никого — абсолютно на никого — докато не получим резултатите от теста и се уверим, че случаят действително е такъв. Ясно ли е?
Елинор въздъхна.
— Ясно — изведнъж лицето й светна. — Ами ако го попитам аз? Когато съм сама с него?
Денби завъртя глава.
— В никакъв случай — каза той категорично. — Не мога да допусна да подлагате пациент на такъв разпит.
— Но това е същото като записване на историята на болестта.
— Не е нищо подобно. Това е като да си играете на някаква шибана мис Марпъл. А сега, моля ви да не губите повече време. Да започваме с протокола за теста — той успя да се усмихне слабо. — Разсъждавали сте правилно, доктор Блесинг. Но нека изразя надежда, че тъкмо сега сте сбъркали. Като оставим всичко останало настрани, без Роби Бишоп „Брадфийлд Виктория“ нямат никакъв шанс да стигнат до европейските турнири през следващия сезон. — По лицето на Елинор вероятно пролича колко е шокирана, защото той подбели очи и допълни: — Шегувам се, за бога. Тази история ме тревожи не по-малко от вас.
Но кой знае защо Елинор не беше склонна да му повярва.
Тони се стресна и се събуди, отвори широко очи, устата му също се отвори в безмълвен крясък. Предизвиканите от морфина сънища съживяваха по ужасяващ начин блясъка на брадвата, бойния вик на човека, който го нападна, мириса на пот и вкуса на кръв. Той се задъхваше, чувстваше как изстива избилата по горната му устна пот. „Това е само сън“. Започна съзнателно да контролира дишането си и паниката постепенно отзвуча.
Щом се поуспокои, се опита да вдигне ранения си крак от бедрото нагоре. Сви ръце в юмруци, забил нокти в дланите. Жилите на шията му изпъкнаха като въжета, докато се опитваше да раздвижи един крайник, който сякаш бе станал оловен. Изпълнените с напразни усилия секунди се нижеха, докато накрая той се предаде с пъшкане. Имаше чувството, че никога вече няма да раздвижи левия си крак.
Пресегна се, взе дистанционното управление и нагласи леглото така, че да седне. Погледна часовника си. След половин час щяха да му донесат вечерята. Не че изпитваше някакво желание да яде, но това беше някакво събитие в еднообразието на деня. Почти бе склонен да си пожелае майка му да бе останала. Така поне щеше да има с какво да се бори. Тони поклати глава, стреснат от тази мисъл. Ако смяташе, че компанията на майка му е отговорът, значи въпросът бе зададен погрешно. Несъмнено, историята на отношенията им имаше някои аспекти, които той би трябвало да погледне открито и да преодолее. Но нито времето, нито мястото бяха подходящи за това. Не беше много сигурен къде и кога би настъпил подходящият момент за нещо, което вероятно би било много мъчително, но със сигурност не беше тук и сега.