Карол тръгна след него към стаята, в която лежеше Роби Бишоп. На двата стола край леглото не седеше никой. Карол застана край долната част на леглото и загледа мониторите, тръбичките и цялата апаратура, която щеше да поддържа състоянието на Роби Бишоп относително стабилно през предсказуемо краткия период, който го делеше от смъртта. Кожата му беше жълтеникавобледа, по бузите и челото му беше избила пот. Искаше й се да запечата този образ в съзнанието си. Предстоящото разследване щеше да бъде истински кошмар по ред причини, и тя искаше да е сигурна, че няма да забрави човешкото същество, заради което трябваше да изведе докрай случая. Медиите щяха да настояват гръмогласно за отговори, феновете щяха да искат да падат глави, а собствените й шефове щяха да се постараят да се покрият със славата, която тя би могла да извлече от създалото се положение.
Карол бе твърдо решена да разбере кой бе унищожил Роби Бишоп и какви бяха подбудите за това. Но за самата себе си държеше да знае, че мотивацията й да преследва убиеца е правилна. Сега, когато видя умиращия, можеше да бъде далеч по-уверена в правотата на действията си.
Детектив Пола Макинтайър познаваше ефекта на шока и скръбта. Беше присъствала на безброй техни проявления, а и самата тя бе преживяла и двете и все още се възстановяваше от това. Затова и поведението на Мартин Фланаган й говореше само едно — беше очевидно, че той е бил разтърсен до дъното на душата си от съобщението на доктор Блесинг.
Неговата реакция беше от активния, невротичен вид. Не можеше да стои на едно място. Това не учудваше Пола; беше наблюдавала такива реакции и преди, особено у мъже, чийто живот бе свързан с физическо натоварване, било то на стадиона или на строителен обект. Фланаган крачеше непрекъснато напред-назад, от време на време се отпускаше на някой стол и почваше да кърши пръсти и да мести крака, но скоро неподвижността ставаше непоносима за него и той отново скачаше и започваше да кръстосва помещението. Пола просто си седеше — единствена неподвижна точка в неговия свят, понесен от внезапния вихър на събитията.
— Не мога да повярвам — заяви Фланаган. Повтаряше тези думи от момента, в който се появи Пола. Това кратко изречение обособяваше като пунктуация всичко останало, което беше казал. — Разбирате ли, той ми беше като син. Не мога да повярвам. Такива неща не се случват с футболисти. Чупят си краката, разтягат сухожилия, късат връзки, нали знаете. Но не умират от отравяне. Не мога да повярвам.
Пола го остави да се поумори и успокои, изчака напрежението му да спадне, преди да започне да задава въпросите. Беше привикнала да чака. Умението й да чака беше близко до съвършенството. Никой не владееше изкуството на разпита така добре като Пола, и това се дължеше до голяма степен на усета, който й подсказваше кога да притисне събеседника си и кога да се въздържа от настоятелни въпроси. Затова изчака, докато Мартин Фланаган се изтощи и млъкна, облегнал чело на хладното стъкло, опрял длани от двете страни на прозореца. Тя виждаше отражението на лицето му, изпито от мъка.
— Кога Роби се почувства зле за първи път? — попита тя.
— В събота на закуска. Когато сме домакини, през нощта срещу мача винаги спим във „Виктория Гранд“ — Фланаган повдигна едното си рамо. — Това е начин да упражнявам някакъв контрол върху тях, нали разбирате. Повечето са млади и глупави. Ако не ги държа изкъсо, ще го ударят на купон из града до зори. Понякога ми се иска да им сложа електронен чип, като на кучетата и котките, или на педофилите.
— И тогава Роби каза, че не му е добре?
Фланаган подсмръкна.
— Дойде на нашата маса. Бях с помощник-треньора, Джейсън Греъм, и физиотерапевта Дейв Кърмоуд. Роби каза, че не се чувства добре. Стягали го гърдите, потял се, имал температура. Боляха го и костите, нали знаете, точно както става, когато се разболяваш от грип. Казах му да си изяде закуската и да се качи в стаята си. Обещах му да изпратя лекаря на отбора да го прегледа. Роби каза, че не бил гладен, и щял направо да се качи горе и да си легне — той отново поклати глава. — Не мога да повярвам и толкова.
— Така че в петък вечерта със сигурност не е обикалял заведенията из града?
— Изключено. Той дели стая с Павел Алжинович — Фланаган се обърна с лице към Пола, плъзна се с гръб по стената и приклекна. — Вратарят, нали знаете. Винаги спят в една стая, още откакто Павел дойде при нас преди два сезона. Роби винаги казва, че Павел бил скучно копеле и се грижел за почтеността му — устата му се поизкриви в тъжна усмивка. — Има и такива, на които не бих повярвал за нищо на света, но Павел не е такъв човек. Роби е прав, Павел е скучно копеле. Никога не би се опитал да се измъкне тайно през нощта срещу мач, а и не би позволил на Роби да го направи.