Оказа се прав. Данните не бяха дори защитени с парола. Изкушаваше се да започне да отваря файлове, но знаеше, че ще остави следи, които Стейси не би пропуснала да забележи. Реши обаче, че не рискува нищо, ако започне да копира файловете на празните дискове, които откри в едно от чекмеджетата на бюрото.
Скоро прецени, че от гледна точка на съдържащата се в тях информация копирането нямаше кой знае какъв смисъл. Имаше хиляди файлове с музика — според програмата iTunes в компютъра на Роби изслушването на всички би отнело 7.3 дни. Действително бяха сериозно количество, но музиката надали щеше да хвърли някаква светлина върху убийството. Надали щеше да има някаква полза и от файловете със свалени игри, още едно доказателство за начина, по който бе прекарвал свободното си време. Вместо това Сам се съсредоточи върху свалените съобщения от електронната поща, снимките и няколкото текстови файла. Въпреки безжалостното орязване на интересуващите го файлове, това, което привлече вниманието му, изпълни три диска.
После изключи компютъра, спокоен, че няма опасност данните да бъдат унищожени. Сега вече Стейси можеше да си играе с него колкото си иска. Той си беше осигурил начално предимство, което му позволяваше да води с едни гърди пред останалите от екипа.
Доволен, Сам отново се зае с бюрото. Сега, когато разполагаше с нещо сериозно, върху което да работи, не се дразнеше толкова от факта, че кисне тук, вместо да е на фронтовата линия и да води разпитите на ключовите фигури в разследването. Да й се не види на тази Джордан! Колкото и да се стараеше, тя изобщо не се впечатляваше. Трябваше да измисли някакъв начин да я заобиколи, ако искаше да се добере до мечтаното повишение. Все още леко раздразнен, той извади цигарите си и запали. Така или иначе, Роби Бишоп нямаше да се върне тук, за да възрази.
Карол се беше стаила в сенките и наблюдаваше последното действие от трагедията на Роби Бишоп, което се разиграваше пред очите й. Дори апаратурата нямаше да бъде в състояние да поддържа още дълго живота му. Това й беше обяснил Денби, когато тя пристигна в болницата.
— Както вече ви казах, рицинът не дава възможност на клетките да произвеждат необходимите им белтъчини и те започват постепенно да умират. Този процес може донякъде да се компенсира с помощта на медицинската апаратура, но настава момент, когато кръвното налягане пада дотолкова, че просто не можем да доведем достатъчно кислород до мозъка и всички органи започват да отказват един след друг. И сега стигнахме именно до този момент.
Тя знаеше, че умиращият не изпитва болки. Морфинът гарантираше това, а благодарение на профанола той спеше непробудно. Макар че, технически погледнато, той беше все още жив, вече не бе останало нищо от това, което съставяше личността на Роби Бишоп. Трудно бе да се повярва, че мъжът, който умираше пред очите й, е същият, който бе вдъхновил съотборниците си да извоюват паметна победа само преди няколко дни. Главата му беше отекла два пъти над естествените си размери, тялото му също беше подпухнало и разкривено. Под тънката завивка красиво оформените му някога крака приличаха на две цилиндрични колони. Видът на Роби Бишоп, футболен герой и идол на милиони, сега будеше единствено съчувствие.
Майка му седеше край леглото, стиснала в две ръце отпуснатите му пръсти, почернели поради отсъствието на периферно кръвообращение, настъпило именно вследствие на медикаментите, с които се бяха надявали да вдигнат кръвното му налягане. Сълзи се стичаха по бузите й, но тя не издаваше нито звук. Не беше навършила още петдесет години, но изминалите два дни я бяха превърнали в стара жена, превита от болка, неспособна да разбере какво се случва. Зад нея стоеше мъжът й, стиснал здраво рамото й. Приликата между него и сина му, преди болестта да го обезобрази, беше подчертана. Брайън Бишоп беше живата представа за това, което Роби Бишоп никога нямаше да стане.