От другата страна на леглото стоеше Мартин Фланаган, свел глава, сключил ръце пред себе си. Карол виждаше, че е сгърчил лице от усилие да не се разплаче. След позорното отпадане на Англия от световното първенство по футбол Карол считаше за приемливо истинските мъже да плачат — но това може би не важеше за мъжете от поколението на Фланаган.
Докато гледаше, гръдният кош на Роби като че ли се надигна, тялото беше разтърсено от спазми. Всичко свърши за секунди. После показателите на монитора за сърдечната дейност започнаха да спадат светкавично, кръвното налягане полетя надолу с бързината на хвърлен камък, светкавично се сменяха цифрите на таблото, отчитащо нивото на кислород в кръвта.
— Много съжалявам — разнесе се гласът на Томас Денби. — Вече трябва да изключим животоподдържащата апаратура.
Госпожа Бишоп нададе един-единствен пронизителен вопъл, после падна върху леглото, отпуснала глава върху тялото на сина си. Ръцете й се опитваха да се вкопчат в подпухналия гръден кош, сякаш би могла по някакъв начин да му влее отново живот. Съпругът й се извърна, покрил лицето си с ръце. Раменете му се тресяха. Фланаган се плъзна гърбом по стената и приклекна, отпуснал глава на коленете си.
Беше непоносимо. Карол отстъпи назад. Когато излезе в коридора, Денби тръгна редом с нея.
— Трябва да направим изявление, да организираме пресконференция. Предлагам да я направим обща — той погледна часовника си. — Ще ви стигне ли половин час, за да се подготвите.
— Не съм убедена, че трябва…
— Вижте, длъжен съм да им кажа това, което ни е известно, а именно, че Роби Бишоп почина от отравяне с рицин. Ще искат да знаят какво вършите вие по въпроса. Това, което се опитвам да постигна, е цялата история да излезе наяве наведнъж, за да избегнем спекулирането с мои откъслечни изявления.
Денби говореше раздразнено, като човек, несвикнал някой да оспорва решенията му.
Карол никога не се беше притеснявала да се противопоставя на хора като Денби, но умееше да преценява кога да го прави.
— Струва ми се, че имам повече стаж от вас в опитите да работя сред нападките на враждебно настроени медии — каза тя подчертано любезно. — Ако моята подкрепа ще ви улесни по време на пресконференцията, вярвам, че това е осъществимо. Къде ще се изправим срещу журналистите?
Стъписан от неочакваната й реакция, Денби отвърна сухо:
— Стаята за персонала на втория етаж като че ли е най-подходяща. Ще ви чакам там след двайсет минути.
И си тръгна. Бялата му престилка беше толкова силно колосана, че едва потрепваше въпреки бързия му вървеж.
— Копеле — измърмори тя под нос.
— Някакви проблеми ли има, шефе?
Пола стоеше на прага на стаята за близки на болните, където по-рано бе разпитвала Фланаган.
— Доктор Денби не си поплюва. Минута след като е установил смъртта вече организира пресконференция. Надявах се да разполагам с малко повече време, за да бъда сигурна, че съм подготвена, това е всичко.
— Искате ли да се обадя на всички от екипа? За да разбера най-важното?
За Карол беше трудно да не поставя под съмнение старанието на Пола. Когато професията й я бе поставила в подобно положение, тя изпитваше ярост, омраза и изгарящо желание да си отмъсти. Не можеше да си представи обстоятелства, при които би се съгласила да работи за хората, които я изоставиха и злоупотребиха с доверието й. Но вместо да я намрази, Пола сякаш се стремеше повече от всякога да спечели одобрението й. Карол бе помолила Тони да й обясни нейното поведение, но той се затрудняваше поради собствената си близост с Пола като неин лекуващ лекар. Единственото, което можа да й каже, бе: „Тя наистина не те обвинява за това, което се обърка онази нощ в Темпъл Фийлдс. Разбира, че ти не си я изоставила съзнателно, че направи всичко по силите си, за да я опазиш. Тук няма скрити помисли, Карол. Можеш да си убедена, че тя е на твоя страна.“
Затова сега тя се опитваше да повярва. Усмихна се и докосна с ръка ръката на Пола над лакътя.
— Това би ми помогнало много. Отивам в кафенето да нахвърля някои бележки — имам нужда от доза кофеин. Ще те чакам там след четвърт час.
Докато вървеше, Карол набра номера на началника си, пренебрегвайки забраната за употреба на мобилни телефони в болницата. Джон Брандън, началникът на полицията в Брадфийлд, бе успял да я върне в света на криминалистиката, когато тя отчаяно искаше да напусне завинаги полицията. Той бе създал екипа за разследване на особено тежки престъпления, той беше и единственият от високопоставените полицейски служители, на когото тя вярваше безусловно.