— Това продължава да бъде единствената част на града, където е възможно да се случи всичко — поде Тони, а гласът му звучеше едва ли не замечтано. — И добро, и лошо.
Карол изсумтя иронично.
— Това за доброто си остава твое мнение.
— Ние виждаме винаги най-лошото. Би трябвало да има и добра магия там някъде.
— Кажи това на Пола — отвърна кисело Карол, която не можеше да забрави, че Пола едва не умря в една мръсна стая в Темпъл Фийлдс.
Тони се усмихна.
— Карол, Пола е много по-добре ориентирана в отклоненията от общоприетите морални норми, отколкото ти или аз бихме могли да бъдем някога. Тя знае какво компенсира черната страна на Темпъл Фийлдс. Доскоро това беше единствената част на града, в която хора като нея можеха да се чувстват в безопасност. В Темпъл Фийлдс имаше хомосексуалисти много преди гей кварталът да стане модерна дестилация.
Упрекът беше въздържан, но все пак напомняше на Карол, че не може да наслагва реакциите си върху реакциите на Пола и да очаква те да се припокриват.
— Прав си — съгласи се тя. Преди да продължи, на вратата се почука и влезе една сестра.
— От какво имате нужда? — осведоми се тя.
— Има нужда от болкоуспокояващо, но не иска да си признае — поясни Карол, стана и започна да събира вещите си.
— Вярно ли е?
Тони кимна.
— Като че ли да.
Сестрата погледна картона, в който се записваха приеманите от болния лекарства и каза:
— Вече споменах, че тук не раздаваме медали за мъченици. Ще ви донеса болкоуспокояващо.
Карол тръгна след нея към вратата.
— Не знам кога точно ще се върна от Лондон, но ще се опитам да мина утре.
— Успех — отвърна Тони. Не съжаляваше, че тя си тръгва; появата й му беше напомнила колко изтощен е все още. Мисълта, че тази вечер не очаква още посетители, му донесе облекчение. Изолацията от света си имаше свои предимства.
Дълго време той се бе отнасял скептично към малкото хора, които се бяха опитвали да се сприятелят с него. Според него тези хора се заблуждаваха, че лицето, което той представяше на заобикалящия свят, има някаква връзка с действителната му същност. А сам съзнаваше колко крехка е връзката между тези два образа, и че собствената му история го поставя по-близо до тези, които преследваше, отколкото до хората, в чиято защита започваше преследването. Знаеше до каква степен е травмирана собствената му личност и съзнаваше, че е получил дарбата да съпреживява срещу определена цена. Когато най-сетне успя да събере достатъчно душевна смелост, за да прехвърли част от вината на майка си, вече беше натрупал достатъчно познания, за да знае, че това решение е прекалено лесно. Години наред се беше чувствал като дете, притиснало лице към прозореца, зад който се разкрива картина, сякаш излязла изпод перото на Дикенс — щастливо семейство празнува Коледа. Трябваше да мине много време, докато разбере, че привидно щастливите семейства крият тъмни кътчета също като онези в неговата душа. Че той не е единственият, който върши това, което сам наричаше „да се представяш за човешко същество“. Но междувременно бе успял да си изгради житейската позиция на страничен наблюдател на чуждия живот, основана на доброволно избраната самота.
И тогава се появи Карол Джордан. Нито един от учебниците по психология, нито един от хилядите часове клинична практика не го бяха подготвили за човек, който преминава през цялата изградена от него защита, сякаш тя изобщо не съществува. Случаят беше едновременно много прост и много сложен. Ако поне единият от двамата бе по-различен, биха успели да се влюбят и да изживеят връзката си. Но в самото начало възникнаха прекалено много спънки, имаше прекалено много задръжки, и сега всеки път, когато някой от двамата направеше плах опит да се поддаде на чувствата си, светът сякаш издигаше истински планини между тях.
Най-често му се искаше събитията да се бяха развили по друг начин. Но имаше и случаи като днешния например, когато той осъзнаваше, че може би за всеки от тях е достатъчно да знае, че има в живота си поне една връзка, която не може да осакати, ако постъпва в съответствие с нуждите си. Нямаше двусмислия в нещата, които правеха един за друг. Когато тя се постара да му осигури достъп до безжичния интернет в болницата, зад жеста й нямате скрит мотив. А сега той щеше да се порови в информацията, която можеше да открие онлайн и в собствената си глава, за да й помогне — просто защото беше в състояние да го направи.