Сега обаче започваше да му се струва, че от каквото и да страдаше Роби Бишоп, то не бе обикновена дихателна инфекция. Сърдечният му ритъм бе хаотичен. Температурата се бе покачила с още един градус и половина. Дробовете му бяха изгубили способността да поддържат стабилен приток на кислород, дори с помощта на кислородната маска. Сега, докато Денби наблюдаваше болния, клепачите му потрепнаха, но очите не се отвориха. Денби се намръщи.
— Губил ли е съзнание и преди? — попита той дежурната лекарка.
Тя поклати глава.
— Изпадаше в унес и дори като че ли бълнуваше вследствие на треската — не съм сигурна, че съзнаваше къде точно се намира. Но досега беше контактен.
Разнесе се настоятелно писукане — на екрана се изписа предупреждение за нов спад на нивото на кислорода в кръвта на болния.
— Трябва да интубираме — каза Денби някак объркано. — Давайте му повече течности, изглежда, че страда и от дехидратация.
Но това не обясняваше нито температурата, нито кашлицата.
Дежурната, подтикната към действие от получените инструкции, излезе забързано от малката стая. Стаята бе най-доброто, което болница „Брадфийлд Крос“ можеше да предложи на пациентите си, изискващи отделно помещение дори пред лицето на смъртта. Денби потри замислено брадичката си. Роби Бишоп бе в отлична форма; силен, трениран и според лекаря на футболния клуб в петък след тренировката се чувствал отлично. Но не беше играл в съботния мач, същият лекар бе преценил, че оплакванията му са предизвикани от някакъв грипен вирус. И сега ето го тук, осемнайсет часа по-късно, в състояние, което видимо се влошаваше. А Томас Денби нямаше никаква представа защо е изпаднал в това състояние и как да прекрати развитието на болестта.
Не беше свикнал да изпада в такова положение. Знаеше добре, че е изключително добър лекар. Опитен диагностик, умел в клиничната работа, в която понякога действаше наистина вдъхновено, а и достатъчно ловък в болничната политика, за да не допуска бюрократите да пречат на отделението, в което работеше, да получава всичко необходимо. Можеше да се каже, че досега бе плавал с вдигнати платна във водите на своята професия и заболяванията на пациентите му рядко бяха възпирали издигането му. Състоянието на Роби Бишоп беше оскърбление към професионалните му умения.
Когато дежурната лекарка се върна с апаратурата за интубация и две медицински сестри, Денби въздъхна. Хвърли поглед към вратата. Знаеше, че пред нея чака мениджърът на клуба. Мартин Фланаган бе прекарал нощта на един стол край най-добрия си играч. Скъпият му костюм бе омачкан, грубоватото му лице изглеждаше още по-мрачно поради наболата брада. Вече бяха успели да се сдърпат, когато Денби настоя войнствено настроеният ирландец да напусне стаята, докато лекарите се консултират помежду си.
— Имате ли представа какво струва това момче на „Брадфийлд Виктория“? — бе попитал Фланаган.
Денби го бе изгледал студено.
— За мен това момче струва точно толкова, колкото и всеки друг пациент, когото лекувам — бе отвърнал той. — Не е необходимо да стоите на тъч-линията и да ми давате тактически инструкции. Оставете ме да върша спокойно работата си. Настоявам да оставите пациента насаме с мен, докато го преглеждам.
Мениджърът бе излязъл, мърморейки, но Денби знаеше, че той чака отвън, с изопнато от тревога лице, надявайки се отчаяно на някаква новина, която да опровергае влошаването на болестта, на което и сам бе свидетел.
— Когато привършите с интубирането, започнете лечение с азидотимидин — обърна се той към дежурната лекарка. Единственото, което му оставаше, бе да включи мощния антиретровирусен медикамент, който се използваше и при лечение на СПИН — може би това щеше да им даде време, през което да разберат от какво точно е болен Роби Бишоп.
Понеделник
— Би ли ми припомнил защо ти разреших да отвориш третата бутилка? — въздъхна главен инспектор Карол Джордан, запали колата и я подкара бавно напред.