— Как се чувстваш? — попита тя, по гладкото й лице се изписа загриженост.
— Как се чувствам ли? — намръщи се Ванеса. — Добре съм. Нали не съм аз тази, която лежи в болница.
— Все пак шокът сигурно е бил ужасен. Пък и да видиш сина си да лежи там, в такова състояние… Искам да кажа, нали всяка майка иска най-доброто за детето си, иска да може да премахне болката…
— Така е — каза Ванеса. Тонът й подсказваше, че разговорът е приключил. Виждаше ясно, че Мелиса отчаяно иска да се добере до някаква по-интимна подробност. Работата й в социалните служби я бе научила да поглъща лакомо всякакви сведения за чужди нещастия. Понякога Ванеса се питаше дали си струва да понася желанието на Мелиса да пъха късите си тлъсти пръстчета във всяка пролука на човешката душа заради блестящите й организационни способности. Точно днес беше почти готова да реши, че не си струва.
— И разбира се, сигурно те измъчват постоянните грижи около възстановяването му — допълни Мелиса. — Казаха ли вече дали ще може да ходи нормално?
— Може да накуцва леко. Вероятно ще се наложи още една операция.
Дори споделянето на такава дреболия беше неприятно за Ванеса, но тя съзнаваше, че понякога се налага да подаде леко, за да запази уважението на подчинените си. Докато Мелиса продължаваше да дърдори, Ванеса се запита безцелно какво ли е да те измъчват майчински грижи. Майките постоянно говореха за тясната връзка с децата си, но тя така и не беше изпитала тази пламенна нежност. Беше изпитвала желание да закриля сина си, докато той беше бебе, но чувството не й се стори много по-различно от това, което бе изпитвала към първото си кученце, което беше най-малкото от кучилото и трябваше да бъде хранено с биберон. За нея това беше облекчение. Не й се искаше да се чувства прикована към това дете, да чувства отсъствието му почти физически, както твърдяха, че се чувстват другите майки. Но от самото начало бе осъзнала и друго — че не беше приемливо да си признаеш, че не забелязваш у себе си такива реакции. Не можеше да бъде сигурна дали милиони други жени не споделят нейното безразличие към децата си.
Но докато такива като Мелиса претендираха да налагат универсалните етични норми, Ванеса и множеството жени като нея трябваше да се преструват. Е, това не беше чак толкова трудно. През по-голямата част от живота си се беше преструвала за едно или друго. Понякога се питаше дали сама знае кое в живота й е истинско и кое — измислено.
Но и това нямаше значение. Тя щеше да постъпи и сега според обичайното си правило. Ще се погрижи за това, което беше най-важно за самата нея. Не дължеше на Тони каквото и да било. Беше го хранила и обличала, и му бе осигурила покрив над главата до момента, когато той замина да следва. Ако можеше да се говори за дълг, то по-скоро той трябваше да бъде задължен на нея.
Ръководенето на екип като нейния изключваше възможността да разполага със скривалище, помисли с горчивина Карол, когато вдигна инстинктивно глава и забеляза, че вратата на външния офис се отваря и влиза Джон Брандън. Времето, което бе необходимо на началника на полицията да прекоси помещението до нейната стаичка, бе достатъчно за Карол да се съвземе и да прехвърли на ум малкото данни, които можеше да представи.
Тя стана, когато той влезе в малкия кабинет. Именно съзнанието за приятелските отношения между нея, Джон Брандън и жена му я караше да държи на официалностите, когато се срещаха публично, на служебен терен в полицейската централа.
— Сър — каза тя с лека усмивка и го покани с жест да седне на един от столовете.
Мрачната физиономия на Брандън, чието лице поначало си имаше жалостиво кучешко изражение, отразяваше собствената й потиснатост. Той се разположи на стола полека, като човек, който страда от болки в гърба.
— Днес сме прицел на всеобщо внимание, Карол.
— Моят екип ще се посвети на разследването на убийството на Роби Бишоп със същото старание, което бихме отделили на която и да било друга жертва на убийство, сър.