Голямото му предимство в сравнение с американските профайлъри се свеждаше до това, че му се налага да анализира далеч по-малка извадка от тези, с които те обикновено работеха. Ако профайлър на ФБР поискаше да събере данни за всички бели мъже между двайсет и трийсетгодишна възраст, починали при подозрителни обстоятелства през последните две години, той би трябвало да прегледа около 11 000 отделни смъртни случая. В Обединеното кралство обаче общият брой на убийствата, извършени през последните две години, възлизаше на не повече от 1600. Ако се добавеха случаите на смърт при съмнителни и неизяснени обстоятелства, броят се увеличаваше, но не особено много. Истинското затруднение, с което Тони трябваше да се справи, беше точното определяне на границите на целевата група, която го интересуваше. Поради относително малкия брой на убийствата те не бяха особено старателно категоризирани по възраст, пол и расова принадлежност. Той изгуби по-голямата част от деня, събирайки информация, която се оказа в крайна сметка почти ненужна. Работата му вървеше бавно и защото упойките и силните обезболяващи средства се бяха отразили на способността му да се съсредоточава за по-дълъг период от време. Обезпокояващо често му се случваше да се стресне и да установи, че е задрямал със стекла се по брадичката слюнка, а екранът на лаптопа е загаснал.
Въпреки всичко привечер, когато Карол се появи, той беше успял да сведе броя на интересуващите го случаи до девет. Много му се искаше да се бе справил по-добре, да беше в състояние да й представи нещо конкретно, да докаже, че е във форма. Но очевидно не беше така — все още не. Затова и реши да не й казва нищо за резултатите от търсенето.
Докато я наблюдаваше как смъква палтото си и придърпва стола до леглото му, той си каза, че изглежда изнервена. Клепачите й бяха подпухнали, нови бръчици около очите издаваха напрежението, на което е била подложена. Извивката на стиснатите й устни говореше за потиснатост. Познаваше я достатъчно добре, за да забележи как събира сили да се усмихне заради него.
— Е, как мина днешният ден? — попита Карол. — Забелязвам сериозна промяна — и тя посочи с глава очертанията на тялото му под завивката.
— Беше паметен ден. Извадиха ми дренажите, което, честно казано, беше най-мъчителното преживяване в целия ми досегашен живот. След това свалянето на шината ми се стори песен — той се усмихна иронично. — Всъщност малко преувеличавам. И свалянето на шината не беше кой знае какво удоволствие, но нали всичко е относително. Сега вече си имам скоба, която придържа ставата, за да не се размести — той посочи издутината под завивката. — Доколкото разбирам, раната зараства добре. Закараха ме долу да ми направят рентгенова снимка и казаха, че костта също зараства добре. Така че утре, ако успея да стана от леглото, ще бъда предоставен на садистите от физиотерапията.
— Прекрасно — каза Карол. — Кой би могъл да предположи, че ще се изправиш на крака за толкова кратко време?
— Е, хайде да не се увличаме. Под „изправяне на крака“ трябва да се разбира кретане с проходилка, не участие в Големия северен маратон. Ще трябва да мине доста време, докато заприличам отново на това, което бях.
Карол изсумтя.
— Ако те слуша човек, наистина ще си каже, че си бил състезател по бягане на дълги разстояния. Хайде, Тони, и преди това не беше спортната звезда на Брадфийлд.
— Може и да не съм бил, но бях в добра физическа форма — заяви той, раздвижвайки горната част на тялото си, като че ли изпълняваше спортно упражнение.
— И пак ще бъдеш — Карол прие снизходително перченето му. — Значи в крайна сметка денят е минал добре.
— Горе-долу да. Да не пропускаме и посещението на майка ми, което може да помрачи произволно подбран двайсет и четиричасов период от време. Сега научих, че съм бил собственик на половината от къщата на баба ми.
— Излиза, че освен майка, имаш и баба, за чието съществуване аз не подозирам?
— Не, не. Баба ми почина преди двайсет и три години, докато бях още студент. По онова време собствеността върху половината от къщата щеше да ми дойде добре — едва успявах да свържа двата края — каза той замислено.
— Струва ми се, че нещо не разбирам — отбеляза Карол.
— Честно казано, и аз не знам дали съм разбрал всичко правилно. Все имам чувството, че не съм се освободил изцяло от действието на морфина. Но това, което разбрах от думите на майка си, беше, че нейната майка ми е завещала половината от къщата си. А моята майка просто е пропуснала да сподели това с мен. През изминалите двайсет и три години къщата е била давана под наем, но сега майка ми е решила да я продаде и затова има нужда от моя подпис на необходимите документи. Разбира се, изобщо не е ясно дали някога ще видя някакви пари в резултат на цялата тази процедура.