Карол го изгледа невярващо.
— Но това е кражба. Технически погледнато, е кражба — нали ти е ясно?
— Да, знам. Но тя ми е майка — Тони се понамести, за да седи по-удобно в леглото. — Освен това е права. За какво са ми повече пари? Имам всичко, от което се нуждая.
— И това е начин да се приемат нещата — Карол тръсна една пазарска торба на масичката до леглото. — Но не мога да кажа, че го одобрявам.
— Майка ми е като природно бедствие. Няма никакво значение дали одобряваш постъпките й или не.
— А пък аз си мислех, че майка ти е починала. Никога не си я споменавал.
Тони отклони поглед.
— Никога не съм бил особено близък с нея. С отглеждането ми се занимаваше предимно баба ми.
— Усещането трябва да е било странно. Как се чувстваше ти всъщност?
Той се изсмя сухо, с усилие.
— Като в Йоркширски вариант на „Архипелаг Гулаг“ — само че без снеговете.
„Господи, дано шеговитият тон успее да я заблуди!“
Карол измърмори:
— Какви глезльовци сте вие, мъжете. Хващам се на бас, че нито си мръзнал, нито си си лягал гладен.
Тони премълча. Не искаше да буди у нея нито гняв, нито съжаление. Карол измъкна една дървена кутия от торбата, отвори я и започна да вади шахматни фигури. Тони се смръщи недоумяващо.
— За какво ти е тази шахматна дъска? — попита той.
— Това е общоприетото занимание за интелигентни хора, когато единият от двамата е прикован към болнично легло — заяви категорично Карол.
— Ти да не си започнала да гледаш тайно филми на Бергман?
— Че какво му е трудното? Знам как се движат фигурите, сигурна съм, че и ти знаеш. И двамата не сме глупави — ето ти начин да тренираме мозъците си, когато не работим.
Карол продължаваше упорито да подрежда фигурите.
Тони се разсмя.
— От кога се познаваме?
— Шест-седем години, нали?
— И колко пъти през тези години ни се е случвало да играем някаква игра, каквато и да било, за шах да не говорим?
Този път Карол прекъсна подреждането.
— Нямаше ли един случай… не, това беше с Джон и Маги Брандън — тя сви рамене. — Предполагам, че нито веднъж. Това не означава, че не бива да започваме сега.
— Грешиш, Карол. Има много основателни причини да не започваме.
Тя се облегна назад на стола си.
— Страхуваш се, че ще те победя.
Той извърна очи към тавана.
— И двамата прекалено много обичаме да побеждаваме — но това е само една от причините — той придърпа бележника и химикалката и започна да драска нещо.
— Какво правиш?
— Ще изпълня желанието ти — каза той, без да вдига очи от бележника. — Ще изиграя с теб една игра. Но първо смятам да запиша причините, поради които съм убеден, че това начинание ще завърши катастрофално — той продължи да пише още една-две минути, после откъсна листа и го сгъна. — Е, хайде да започваме.
Сега беше ред на Карол да се засмее.
— Шегуваш се, нали?
— Никога не съм бил по-сериозен — той взе една бяла и една черна пешка, скри ги в шепите си, разбърка ги и поднесе към Карол свитите си в юмруци ръце. Карол избра едната, оказа се, че ще играе с белите фигури, и започнаха.
Двайсет минути по-късно на всеки от двамата бяха останали по три фигури и беше ясно, че ги очаква дълго и скучно обмисляне на стратегии. Карол въздъхна.
— Не издържам. Предавам се.
Тони се усмихна и й връчи изписания лист. Тя го разгъна и зачете на глас:
— „Аз се бавя прекалено много преди всеки ход, защото обмислям всички възможности за четири хода напред.
Карол играе като камикадзе, основната й цел е да вземе колкото е възможно повече противникови фигури. Когато останат толкова малко фигури, че безкрайно дългото обмисляне на ходовете стане неминуемо, Карол ще се отегчи, ще се ядоса и ще се откаже“ — тя хвърли листа и го удари лекичко по ръката. — Копеле.
— Шахматът дава много точна представа за начина на мислене — отвърна Тони.
— Но аз не се предавам лесно — възрази Карол.
— Не и в действителния живот, когато залогът е сериозен. Но когато става дума за игра, не намираш смисъл в хабенето на енергия без гаранция за положителен резултат.