Той загледа Сам с очакване.
— И какво? — подаде Сам необходимата реплика.
— Спазих обещанието си. В продължение на няколко месеца посещавах през седмица Бътлър без предупреждение. Първия път, когато отидох, цялото му жилище беше облепено със снимки на Бинди и вестникарски материали за нея. Казах му да разкара всичко, че ако наистина има намерение да я забрави и да започне да живее нормално живота си, ще е по-добре да не вижда лицето й, накъдето се обърне. Следващия път беше чисто — човек би повярвал, че дори не е чувал за нея. И така продължи и нататък. Нито Бинди, нито Роби са ми се обаждали, затова предполагам, че е изпълнил обещанието си. Накрая, преди около шест седмици, той най-сетне успя да си намери нова работа. Замина за Нюкасъл и това е краят на цялата история.
Сингх отклони за миг вниманието си от храната и се зае да рови из джобовете си. Измъкна едно сгънато листче и го подаде на Сам.
— Това е адресът, на който трябва да се препраща пощата му в Нюкасъл.
Сам го пъхна в джоба си, без да го погледне.
— Ами тази негова нова работа… Какво работи всъщност този Бътлър?
Лукава усмивка се плъзна полека по лицето на Джонти Сингх, и разкри късче спанак в пролуката между предните му зъби.
— Вече мислех, че никога няма да попиташ — каза той. — Работи като помощник-лаборант. Във фармацевтични предприятия.
Карол беше права. Той преследваше призраци, но не тези призраци, които имаше предвид тя. Тони въртеше глава на възглавницата си. Имаше нужда да говори с някого, но нямаше човек, който би могъл да го изслуша. Не искаше да замесва в това Карол, защото не искаше тя да узнава някои неща от миналото му. Един-единствен път срещна психиатър, който му вдъхна доверие дотолкова, че да сподели с него проблемите си, и това беше по време на едно пътуване в Перу, когато ползваше редовния си академичен отпуск. Не можеше да си представи как би започнал да обяснява това, което го измъчваше, на човек от свитата на доктор Чакрабарти.
Той въздъхна и натисна копчето, с което викаше сестрата. Все пак имаше човек, комуто можеше да повери тайните си. Въпросът беше само дали щяха да разрешат на Тони да го посети.
Необходими бяха двайсет минути, един разговор по телефона с Гриша Шаталов, инвалидна количка и санитар, но в крайна сметка Тони успя да остане насаме със замразения труп на Роби Бишоп. Столът на Тони беше опрян с гръб в стената, на която бяха наредени чекмеджетата на моргата. Това, в което лежеше Роби, бе издърпано и той се намираше точно до него.
— Не бих те познал — започна Тони, когато вратата се затвори зад санитаря. — Обещавам да направя всичко по силите си, за да помогна на Карол да намери човека, който направи това с теб. В замяна ти можеш да ме изслушаш.
Има неща, които човек за нищо на света не би казал на друг човек. Не и ако прави това, което правя аз. Нищо не би могло да те подготви за отвращението и ужаса, които биха се изписали по лицата им. И това би било само началото. Те не биха събрали сили да оставят нещата така. Биха изпитали необходимост да предприемат нещо. Нещо във връзка с мен.
А аз наистина не бих искал някой да предприема нещо във връзка с мен. Не защото съм щастлив човек, който не познава болка и се радва на добра социална адаптация. А защото очевидно не съм нито едно от тези неща. Как бих могъл да бъда, при положение, че върша това, което върша?
Затова пък съм постигнал добро равновесие. Какво казваше Йейтс? „В равновесие с живота, а и със смъртта“. Така е и с мен. Постигнал съм съвършеното равновесие, точно на границата между живота и смъртта, между здравия разсъдък и лудостта, между насладата и страданието.
Такова нещо се нарушава на собствен риск.
Така че сега не говорим за някакво мое желание да се променя. Защото аз не виждам нужда от промяна. Мога да живея със себе си много добре, благодаря. Но няма спор, че когато човек върши това, което върша аз, то оставя следа. В крайна сметка, нали и аз завися от мненията на околните. Хората, които не са като мен — тоест около деветдесет и девет процента от населението, бих казал — постоянно си изграждат за мен някакви представи, които почиват по-скоро на техните нужди, отколкото на моите истини. Затова и не искам никой, най-малко пък Карол, да чуе това, което трябва да разкажа за майка си.