— Какво… — гласът й изневери. Тя се прокашля и продължи. — Много ли е зле?
— Доколкото разбирам, кракът му е разсечен. Ударът е бил под коляното, изгубил е много кръв. Хората от „Бърза помощ“ не успели да се доберат веднага до него, защото лудият с брадвата продължавал да дебне наоколо — каза Крис.
Колкото и лоша да бе новината, тя не можеше да се сравнява с това, което въображението й бе успяло да сътвори за секунди. Загубата на кръв и раздробеното с брадва коляно бяха поправими. Погледнато обективно, нямаше нищо толкова страшно.
— Господи — повтори Карол и въздъхна, този път с облекчение. — Какво точно се е случило?
— Знам само, че един от пациентите успял да надвие един от санитарите, смазал с крака главата му, взел ключа му и се упътил към централната част на сградата, където счупил стъклото на противопожарното табло и извадил брадвата.
Карол поклати глава.
— Значи в „Брадфийлд Мур“ държат брадви в противопожарното табло? В психиатричен изолатор за опасни престъпници?
— Доколкото разбирам, именно поради това — защото се предполага, че в болницата са взети специални мерки за сигурност. Службата за противопожарна охрана изисква да се направи необходимото, за да може пациентите да бъдат извеждани от сградата в случай на пожар, ако електронните системи за заключване откажат да функционират — Крис поклати глава. — Ако питаш мен, това са глупости. — Когато забеляза укора, изписал се по лицето на Карол, тя вдигна ръце. — Ами да — по-добре няколко от тези побъркани копелета да изгорят, отколкото да се случват подобни гадости. Единият от санитарите е мъртъв, още един е в тежко състояние и дори да оцелее, вътрешните му органи никога няма да се възстановят изцяло, Тони изпонасечен. Бих пожертвала няколко луди убийци, за да избегна такива последици.
Резкият акцент на лондончанка придаваше още по-голяма острота на думите й.
— Тук не може да става дума за избор, и ти го знаещ, Крис — каза Карол. Макар че спонтанната й реакция съвпадаше с тази на сержант Дивайн, тя съзнаваше, че това се дължи по-скоро на емоциите, отколкото на здравия разум. А напоследък само безразсъдните и безразличните споделяха открито мнението си на работното си място. Карол обичаше своите единаци и не й се искаше да загуби някой от тях, само защото неподходящ човек е станал свидетел на неблагоразумие избухване. Затова и се опитваше да ги предпазва от крайности.
— И как Тони се е озовал в това положение? — попита тя. — Този човек негов пациент ли е?
Крис сви рамене.
— Не знам. Но подразбрах, че се е проявил като герой — успял да отклони вниманието на лудия достатъчно дълго, та болногледачите да успеят да отнесат ранения на безопасно място.
„Но не достатъчно дълго, за да спаси себе си“.
— Защо никой не ми се е обадил? Кой от екипа дежуреше тази седмица? Сам беше, нали?
Крис завъртя отрицателно глава.
— Трябваше да бъде Сам, но той се размени с Пола.
Карол скочи и отвори вратата. Огледа помещението и видя, че следовател Пола Макинтайър тъкмо окача палтото си на закачалката.
— Пола? Ела тук за малко — подвикна тя. Докато младата й подчинена прекосяваше общата стая, Карол почувства как се надига познатото й чувство на вина. Неотдавна бе изложила Пола на опасност и с нея действително се бе случило нещастие. Това, че операцията се извършваше с официалната благословия на високопоставените, нямаше значение за Карол — тя бе тази, която обеща да пази Пола, но се провали. Двойният удар от провала на операцията и смъртта на най-близкия й колега едва не накара Пола да напусне полицията. Всичко това бе познато на Карол. Тя самата бе преживяла нещо подобно, и сходството в причините пораждаше страх. Беше се постарала според силите си да вдъхне увереност на Пола, но именно Тони бе успял да я отдалечи от ръба на пропастта. Карол нямаше представа какво точно се бе случило между двамата, но благодарение на разговорите им Пола намери сили да не се отказва от работата си в криминалния отдел. Карол бе благодарна на Тони за това, въпреки че намесата му й напомняше постоянно за този случай, в който не бе успяла да се справи като ръководител на екипа.
Карол отстъпи встрани, за да пропусне Пола и седна отново на стола си. Пола се облегна на стъклената стена, скръстила ръце пред гърдите си, като че ли това можеше да прикрие колко много бе отслабнала. Тъмнорусата й коса изглеждаше така, сякаш бе забравила да я среши, след като я бе измила, черният пуловер и панталоните висяха като торби на измършавялото й тяло.