— Приятели ли? Я стига, моля ви.
— Доколкото разбирам, наскоро той срещнал тук някогашен съученик. Някой от вас да си спомня такова нещо?
— Аз си спомням — намеси се Карлос. — Вие двамата сте виждали този човек. Няколко пъти идваше сам, после една вечер, когато Дани влезе, този тип го разпозна. Пиха по нещо двамата — ей там, при камината — той посочи към другия край на помещението. — Водка с кола, това си поръчаха.
— Помните ли нещо друго, свързано с него? — попита Пола, умишлено небрежно. Никога не показвай колко важен е отговорът им за теб, защото от желание да ти дадат търсеното, въображението им започва да запълва празнотите.
Двамата „Прингъл“ завъртяха отрицателно глави.
— Винаги носеше книга със себе си — каза Карлос. — Голяма книга, не като другите — с ръцете си показа размер от порядъка на осем на десет инча. — Със снимки. Нещо за цветя и градини беше, така ми се струва.
— Нямаш достатъчно работа, която да ангажира вниманието ти, това ти е проблемът — заяви „Прингъл“ Едно.
Пола разпръсна снимките по бара.
— Виждате ли го на някоя от тези снимки?
Тримата се струпаха около нея. Джеф заклати глава със съмнение.
— Може да е всеки един от тях — каза той, сочейки три снимки на тъмнокоси, синеоки мъже с тесни лица.
Барманът се намръщи и взе две от снимките, за да ги огледа по-отблизо.
— Не — каза той. — Не са тези двамата. Ето, този е — и той опря показалец в четвърта снимка и я побутна към Пола. И мъжът на тази снимка беше тъмнокос и синеок. Беше дълголик, като останалите трима, но лицето му беше много по-широко в областта на очите и се стесняваше надолу, към издадената брадичка. — Сега косата му е по-къса и сресана на страничен път, но е той.
Джеф се взираше в избраната от него снимка.
— Не знам дали бих се спрял на този, но сега, като го гледам… Може и да си прав.
— Прекарвам голяма част от времето, като наблюдавам лицата на клиентите, опитвам се да ги свържа по някакъв начин с напитките, които си поръчват — каза Карлос. — Почти напълно сигурен съм, че е той.
— Благодаря, това много ми помогна. А случайно да сте дочули нещо от разговора им? — попита Пола, събирайки снимките, като постави тази с идентифицирания посетител най-отгоре.
— Не — отвърна Карлос. — Английският ми не е достатъчно добър, за да разбирам този тип разговори — той разпери ръце в демонстративно чуждестранен жест, който подсказа на Пола, че лъже. — Мога само да приемам поръчки за храна и напитки.
„Да бе, как не“. Вероятно щеше да се наложи да поговори отново с него.
— Няма значение — каза тя с успокоителна усмивка. — Много ми помогнахте. Може да се наложи да дойда пак, за да поговоря с вас, Карлос — тя извади бележника си. — Бихте ли записали пълното си име и номер за връзка?
Докато той пишеше, тя насочи вниманието си към двамата „Прингъл“.
— Виждали ли сте този човек тук и след вечерта, когато се е срещнал с Дани?
Двамата се спогледаха. Джеф поклати глава.
— Не се е мяркал повече, нали така?
„Точно както би постъпил, ако е изпълнил намерението си и е нямал повод да се връща тук“. Пола взе бележника си и се измъкна от кръчмата. Когато седна отново в колата, тя се загледа в снимката на човека, идентифициран от Карлос. Номер 14. Според списъка на Стейси, името му беше Джак Андерсън. Той не беше изпратил сам снимката си. Присъстваше на обща снимка, изпратена от друг човек — беше един от трима. Но той беше завършил гимназията в Харистаун, и годините, когато бе учил там, се застъпваха с годините на обучението на Роби.
Пола погледна часовника на арматурното табло. Едва десет без петнайсет. Трябваше да се срещне с Яна Янкович утре в осем. Имаше две възможности — да намери евтин мотел в Шефийлд и да спи зле, или да тръгне обратно за Брадфийлд, за да поспи само няколко часа, но затова пък в удобното си легло. Така щеше да може да се появи и в „Аматис“. Можеше да извадят късмет и да се сдобият с втора идентификация на същата снимка. Несъмнено така щеше да може да върне поне отчасти дълга си към Крис Дивайн. За Пола, която винаги бе предпочитала длъжниците пред дълговете, изборът беше ясен.
Полунощ
Дали той щеше да разбере, че тя е прекарвала толкова много време тук? Дали присъствието й щеше да остави следа? Дали щеше да се обърне към нея, за да попита като една от трите мечки в приказката: „Кой е седял на столчето ми?“ Да, Карол наистина беше руса, но с това се изчерпваха общите черти между нея и Златокоска от приказката. Допи чашата си и се пресегна за бутилката, която беше поставила на удобно разстояние на пода. Когато дойдеше тук, се чувстваше някак по-спокойна. Макар че току-що беше арестувала заподозрян напълно в разрез с хипотезата на Тони за убийството на Роби Бишоп, Карол се чувстваше уверена в професионалната си преценка.