Безпокояха я по-скоро личните чувства. Беше й лесно да е наясно с чувствата си в негово отсъствие — той й липсваше, тя беше в състояние да разиграе разговор с него на каквато и да било тема под слънцето, можеше да си представи дори как се мени изражението на лицето му. Можеше почти да се осмели и да си каже наум онази дума, която започва с „л“. Но когато двамата се озовяха в едно и също помещение, увереността я напускаше. Прекалено много се нуждаеше от него, и вниманието й се поглъщаше от постоянната тревога, че може да каже или направи нещо, което да забие клин между тях. И ставаше така, че онези неща, които си оставаха неизказани и неизвършени, хвърляха сянката си над всичко, което двамата говореха и вършеха. Нямаше представа как да реши проблема. И въпреки целия му професионален опит, тя беше уверена, че и Тони не е по-ориентиран от нея по този критичен въпрос.
В своята болнична стая Тони лежеше на тъмно. Пердетата на прозореца бяха дръпнати, така че се виждаха тежките облаци, които отразяваха нощните светлини на града и отнемаха острието на мрака. Преди известно време беше задрямал, но сънят му не продължи дълго. Искаше му се да си бъде у дома, в собственото си легло. Или поне на собствената си кушетка в дневната, като се вземе предвид, че изкачването по стълби на този етап му се виждаше невъзможно. Никой да не го буди в шест сутринта с чаша чай, която не е искал. Около него да няма хора, които да използват критерия му при подбора на боксерки като основа за оценка на личността му. Да няма хора, които се държат с него като че ли е петгодишен и неспособен да взема сам решения. И най-вече — да няма кой да пусне майка му да влезе.
Той въздъхна — дълбока, тежка въздишка, която сякаш отвори у него някаква празнота. Кого се опитваше да заблуди? И у дома щеше да е точно толкова потиснат и неспокоен, колкото и тук. Това, от което се нуждаеше, беше работа. Работата му помагаше да функционира, превръщаше съзнанието му в място, поносимо за обитаване. Без работата, която осигуряваше посока, мислите му се въртяха като хамстер в колело, мятаха се и танцуваха без определена цел, без възможност да стигнат донякъде. Когато имаше работа, можеше да сведе до минимум мислите за Карол Джордан и за чувствата си към нея. Навремето съществуваше може би някаква слаба надежда, че двамата могат да изградят общо бъдеще. Но обстоятелствата и неговите реакции на тях провалиха тази възможност. Ако някога изобщо бе имало някаква реална възможност тя да го обикне, тази възможност бе вече в миналото.
И вероятно така бе най-добре за всички замесени в тази история — особено сега, когато майка му се беше появила отново на сцената.
Упоритото пулсиране на баса сякаш се беше загнездило някъде в бедрата на Крис. С всеки удар мускулите й леко се свиваха и сякаш костите й започваха да вибрират. Беше се изпотила на места, на които досега не подозираше, че може да се поти, и пулсът й се беше ускорил. Странно, когато обикаляше клубовете за удоволствие, не беше обръщала внимание на тези свои реакции — беше прекалено погълната от ритъма на музиката, интересуваше я предимно желанието да се забавлява с Шинийд, или с когото там прекарваше вечерта, прекалено привлечена от възможностите, които предлагаше нощта, за да чувства безпокойството, което музиката будеше у нея тази вечер.
Движеше се между танцуващите, започвайки от края на тълпата на дансинга, вдигнала високо пред себе си полицейската карта — спираше, разперваше като ветрило снимките, молеше ги да спрат за момент и да погледнат. Няколко пъти се наложи да хваща някого за тениската или да се посдърпа с някой, прекалено опърничав или превъзбуден, за да е склонен да помогне. От време на време успяваше да мерне Кевин и Пола, които вършеха същото.
Пола наистина заслужаваше уважение, задето се върна. Крис се беше учудила, когато видя младата жена да си проправя път през тълпата около бара, но пък се зарадва искрено, когато научи за успеха й в Дор. По-рано вечерта беше разбрала, че Карол е арестувала Рийс Бътлър. Така че сега имаха две различни следи, по които можеха да тръгнат. По един или друг начин търсенето на убиеца на Роби Бишоп щеше да получи тласъка, от който се нуждаеше.