Новобранците примигаха глуповато.
На вас безкрайно ви се иска да чуете някаква мистерия. Мистерията е, че няма никаква мистерия.
Той стана и се отдалечи от огъня, навлизайки в тъмнината.
Да, каза бившият свещеник, наблюдавайки го със студената лула в зъбите си. Нямало никаква мистерия. Като че ли самият той не е мистерия, проклетият стар фокусник.
Три дни по-късно стигнаха до Колорадо и се спряха на брега на реката, наблюдавайки мътните води с цвят на глина, които прииждаха, кипейки, от пустинята. Два жерава се издигнаха, размахвайки криле, и отлетяха, а конете и мулетата, които бяха отведени до водата, навлязоха неуверено във водовъртежите в плитчините и започнаха да пият, поглеждайки с капещи муцуни към носещите се край тях талази и отсрещния бряг.
Нагоре по реката се натъкнаха на лагер с оцелелите от керван с преселници, покосени от холера. Хората сновяха между огньовете си или се взираха с празни погледи в парцаливите драгуни, които се зададоха откъм върбите. Вещите им бяха разпилени по пясъка, а тленните останки на мъртвите стояха отделно с идеята тегобата по погребването им да бъде поделена между живите. В лагера имаше и няколко индианци юма. Мъжете, чиито коси бяха подрязани с нож или наплескани с кал и оформени в сложни прически, обикаляха насам-натам с тежки бойни тояги в ръцете. Лицата и на мъжете, и на жените бяха татуирани и жените не носеха нищо освен полички от върбови кори, съшити с връв. Много от жените бяха красиви и при още по-голям брой от тях се виждаха белезите на сифилис.
Глантън вървеше през този гибелен стан с кучето си по петите и с пушка в ръка. В това време индианците юма прекарваха през реката няколкото жалки оцелели мулета на преселниците и той стоеше на брега и ги наблюдаваше. Малко по-надолу по течението едно от животните се удави и те го изтеглиха на брега, за да го разфасоват. Някакъв старец с вехто вълнено палто седеше, натопил крака в реката, а ботушите му бяха до него.
Къде са ви конете? — попита Глантън.
Изядохме ги.
Как смятате да пресечете реката?
С ферибота.
Глантън погледна в посоката, в която сочеше старецът. По колко взимат за превоз? — попита той.
По долар на глава.
Глантън се обърна и се загледа в пилигримите на брега. Кучето пиеше от реката, той му каза нещо, то дойде при него и седна до коляното му.
Фериботът потегли от отсрещния бряг и се насочи към пристана малко по-нагоре по реката, където имаше подпора за акостиране, скована от донесени от течението дървени трупи. Салът беше направен от два стари фургона, хванати един за друг и замазани със смола. Група хора вече чакаха там с личните си вещи на рамо. Глантън се обърна и тръгна нагоре покрай брега за коня си.
Лодкарят беше доктор от щата Ню Йорк на име Линкълн. Той следеше товаренето, пътниците се качваха на борда и сядаха с вързопите си до парапета на сала, поглеждайки тревожно към широката река. Един мелез, полумастиф, седеше на брега и наблюдаваше. Когато Глантън се приближи, той се наежи. Докторът се обърна, засенчвайки очите си с ръка, и Глантън се представи. Те се ръкуваха. Много ми е приятно, капитан Глантън. На вашите услуги.
Глантън кимна. Докторът даде указания на двамата мъже, които работеха за него, и той и Глантън тръгнаха надолу по пътя покрай реката, Глантън, водейки коня си, и кучето на доктора на десетина крачки след тях.
Отрядът на Глантън лагеруваше на една леко издигната пясъчна ивица, отчасти скрит в сянката на върбите. Когато двамата с доктора се приближиха, идиотът се надигна в клетката, хвана железните пръчки и започна да реве, сякаш искаше да предупреди доктора за нещо. Той заобиколи предпазливо слабоумния, поглеждайки към домакина си, но в този момент се появиха заместниците на Глантън и скоро докторът и съдията бяха увлечени в разговор, от който всички останали бяха изключени.
Вечерта Глантън, съдията и още петима души се качиха на конете си и тръгнаха надолу по реката към лагера на индианците юма. Те яздеха покрай бледи върби и чинари, чиито стволове бяха с цвят на глина от наводненията; минаха покрай стари напоителни канали и малки ниви със зимни култури, където сухите листа на царевицата потракваха под повея на вятъра, и прекосиха реката при брода Алгодонес. Когато кучетата съобщиха за приближаването им, слънцето вече беше залязло и земите на запад бяха алени и забулени в дим. Те влязоха в лагера в колона по един, подобни на седефени изображения от камея, очертани от виненочервена светлина, с тъмната си страна откъм реката. Огньовете в бивака тлееха между дърветата и делегация от няколко диваци на коне излезе да ги посрещне.