Когато се вмъкнаха в стаята на Глантън, той се надигна в леглото си и се огледа диво. По-голямата част от малката му измазана с кал стаичка беше заета от пиринчен креват, който си беше присвоил от семейство преселници, и сега той седеше на него като някакъв покварен феодален барон, докато богатата му колекция от оръжия висеше от орнаменталните шпилове в края на леглото. Кабайо ен Пело направо се качи на леглото при него и остана там, докато един от участниците в този трибунал не му подаде брадва с дръжка от орехово дърво и езически мотиви по нея, украсена с пера от хищна птица. Глантън се изплю.
Хайде, сечи, проклет червен негър, рече той и старецът вдигна брадвата и разцепи главата на Джон Джоел Глантън чак до гърлото.
Когато влязоха в квартирата на съдията, намериха вътре идиота и момиче на около дванайсет години, свито голо на пода. Зад тях, също гол, стоеше съдията. Той държеше в ръцете си бронзовия ствол на гаубицата, насочена към тях. Дървеният лафет стоеше на пода, а подпорните планки, които бяха придържали ствола към него, бяха откъртени. Съдията държеше оръдието под мишница и запалена пура над възпламенителния отвор. Индианците юма се отдръпнаха панически назад, а съдията сложи пурата в устата си, взе куфара си, излезе през вратата и мина заднешком покрай тях, вървейки надолу към насипа. Идиотът, който стигаше едва до пояса му, пристъпваше плътно до него и двамата заедно навлязоха в гората в подножието на хълма и се изгубиха от поглед.
Диваците накладоха на хълма голям огън с покъщнината от квартирите на белите, сетне вдигнаха тялото на Глантън, понесоха го високо като някакъв загинал герой и го хвърлиха в пламъците. Те бяха вързали кучето на Глантън за трупа му и то изчезна с вой сред кълбата дим от прясно дърво — като индийска вдовица, последвала мъртвия си съпруг. Обезглавеното тяло на доктора беше влачено за петите и също беше поверено на пламъците заедно с неговия мастиф. Той обаче се измъкна от другия край на огъня — ремъците, с които беше вързан, навярно бяха изгорели — и започна да пълзи, обгорен, сляп и обгърнат в дим, докато не беше върнат обратно в огъня с лопата. Още осем тела бяха накамарени в огъня, където те цвърчаха и воняха и над реката се заиздига гъст дим. Главата на доктора беше набита на кол и разнасяна известно време, но накрая и тя също беше запокитена в пламъците. Оръжията и дрехите бяха поделени направо на глинестата земя, както и златото и среброто от разбития с брадва сандък, който бяха домъкнали тук. Всичко останало беше струпано в огъня и докато слънцето изгряваше и проблясваше върху крещящите им лица, те седяха на земята, всеки с новите придобивки пред себе си, и съзерцаваха огъня и пушеха лулите си, като някаква трупа от изрисувани мимове, които си почиваха на това затънтено място далече от градовете и дюдюкащата зад димящите факли тълпа, размишлявайки за бъдещите градове, за жалките бойни тръби и барабани и за грубите дъски, върху които бяха написани техните съдби, защото тези хора бяха не по-малко обречени и орисани и затова виждаха в овъглените черепи на враговете си, нажежени до бяло и ярки като кръв сред въглените, едно предначертание за собствения си край.
XX
Тоудвайн и хлапето влязоха в схватка в движение, докато бягаха нагоре по реката през тръстиката, следвани от потракващите около тях стрели. Те се измъкнаха от върбовите шубраци, закатериха се по дюните, спуснаха се надолу и се появиха отново, две изтерзани тъмни фигури сред пясъците, ту подтичващи, ту приведени. Пистолетните изстрели отекваха глухо и сподавено в тази открита местност. Индианците юма, които се качиха на билото на дюните, бяха четирима на брой и те не ги последваха, а вместо това видяха накъде са тръгнали и се върнаха обратно.
В крака на хлапето беше забита стрела, която бе ударила в костта. То се спря, седна, счупи я на няколко инча от раната, след това стана отново и продължиха. Индианците юма вече не бяха сред дюните и те виждаха тъмната струя дим, която се издигаше покрай отвесния склон до реката. На запад се простираше пустош с пясъчни хълмове, подобни на вълни, където човек можеше да легне и да се скрие, но нямаше място, където да не го намери слънцето и само вятърът можеше да скрие следите му.