Чуваше също и вятъра от пустинята, и собственото си дишане. Когато вдигна глава да огледа района, видя бившият свещеник да се препъва между костите, държейки високо кръст, който бе направил от пищяли на овен, овързани с ивици от кожа; носеше го пред себе си като някакъв луд търсач на подпочвени води сред безрадостната пустиня, говорейки високо на език едновременно чужд и изчезнал.
Хлапето се изправи, държейки револвера в двете си ръце. После се обърна. Видя съдията, който беше на съвсем друго място и вече бе притиснал пушката до рамото си. Когато стреля, Тобин се завъртя в посоката, от която бе дошъл, и седна, все още държейки кръста. Съдията остави пушката и взе друга. Хлапето се опита да задържи цевта на револвера неподвижна, стреля и след това се просна на пясъка. Тежкият куршум от пушката мина над главата му като астероид, ломейки шумно костите, пръснати по възвишението зад гърба му. Хлапето застана на едно коляно и потърси с очи съдията, но него го нямаше. Презареди празното гнездо на барабана и запълзя отново на лакти към мястото, където бе видяло да пада бившият свещеник, ориентирайки се по слънцето и спирайки от време на време да се ослуша. Земята беше отъпкана от лапите на хищници, идвали тук заради мършата, и вятърът, който духаше между камарите от кости, разнасяше кисела миризма като вонята от стар гранив парцал и не се чуваше никакъв друг звук освен този на вятъра.
Намери бившия свещеник, коленичил в ручея, да промива раната си с парче плат, откъснато от ризата му. Куршумът бе преминал от край до край през шията му. На косъм не беше засегнал сънната артерия, но въпреки това Тобин не можеше да спре кръвта. Той погледна към хлапето, приклекнало между черепите и стърчащите ребра.
Трябва да убиеш конете, каза бившият свещеник. Нямаш никакъв друг избор. Той ще те настигне с тях.
Можем да вземем конете.
Не бъди глупав, момче. Каква друга примамка има той?
Можем да се измъкнем веднага щом се мръкне.
А мислиш ли, че няма да се съмне отново?
Хлапето го наблюдаваше. Смяташ, че няма да ни остави? — попита то.
Не, няма.
Какво предлагаш тогава?
Аз трябва да го спра.
Кръвта течеше между пръстите му.
Къде е съдията? — попита хлапето.
Къде е наистина.
Ако го убия, ще можем да вземем конете.
Няма да го убиеш. Не ставай глупак. Застреляй конете.
Хлапето отправи взор към плиткия песъчлив ручей. Хайде, момче.
То погледна бившия свещеник и бавните капки кръв, които падаха във водата като розови цветни пъпки, размиваха се и избледняваха. После тръгна нагоре по ручея.
Когато стигна мястото, където конете бяха нагазили във водата, тях вече ги нямаше. Пясъкът, там където бяха минали, беше още мокър. Бутна пистолета пред себе си, пълзейки на длани. И въпреки цялата си предпазливост откри, че идиотът го наблюдава, преди още да го беше видял.
Той седеше неподвижно в нещо като беседка от кости, подобен на някакво диво горско създание, и слънчевата светлина падаше на ивици върху апатичното му лице. Хлапето го погледна и после продължи покрай него по следите на конете. Когато се извърна назад, идиотът все още го наблюдаваше. Китките му бяха подпрени на пясъка и макар лицето му да беше лишено от какъвто и да е израз, той приличаше на същество, сполетяно от някакво голямо нещастие.
Видя конете да стоят на едно възвишение над ручея, гледайки на запад. Остана да лежи тихо, изучавайки терена. Сетне се придвижи покрай едно старо речно корито, седна с гръб до някаква кост, която стърчеше под прав ъгъл от пясъка, запъна ударника на револвера и си почина с лакти върху коленете.
Конете го бяха видели да се появява от речното корито и го следяха с поглед. Когато чуха звука от запънатия ударник, наостриха уши и тръгнаха към него през пясъка. Застреля предния кон в гърдите, той падна настрани и остана да лежи, дишайки тежко; от носа му течеше кръв. Другият се спря неуверено, хлапето запъна ударника и го простреля в момента, в който се обръщаше. Конят препусна в тръс през дюните, хлапето стреля отново и предните крака на животното се подгънаха, то залитна напред и след това рухна настрани. Вдигна главата си още веднъж и после остана да лежи неподвижно.