Хлапето седеше, ослушвайки се. Нищо не помръдваше. Първият кон лежеше там, където беше паднал, и пясъкът около главата му потъмняваше от кръв. Димът от изстрелите се понесе над ручея, сетне изтъня и изчезна. Хлапето се придвижи обратно по старото речно корито, наведе се зад ребрата на едно мъртво муле, презареди револвера и се насочи отново към ручея. Не се върна по пътя, по който бе дошло, и повече не видя идиота. Когато се върна при ручея, пи вода, проми крака си и остана да лежи, ослушвайки се, както преди.
А сега хвърли този пистолет, нареди съдията.
Хлапето замръзна на място.
Гласът идваше от не повече от петдесетина крачки.
Знам какво направи. Свещеникът те подтикна и ще приема това като смекчаващо вината обстоятелство. Както бих постъпил с всеки човек, извършил някакво закононарушение. Но тук е намесен и въпросът за собствеността. Донеси ми револвера си веднага.
Хлапето лежеше, без да помръдва. То чу съдията да гази през ручея нагоре срещу течението. Лежеше и броеше бавно шепнешком. Щом размътената вода стигна до него, хлапето спря да брои, пусна във водата стиска суха трева и я побутна надолу по течението. Започна да брои отново и когато стигна до същото число, тревата тъкмо бе изчезнала от поглед сред костите. После излезе от водата, погледна към слънцето и започна да се придвижва обратно към мястото, където беше оставил Тобин.
Следите на бившия свещеник, където се беше отклонил от потока, бяха все още влажни и сред тях имаше капки кръв. Хлапето ги проследи през пясъка до място, където той си беше направил нещо като укритие, от което му просъска:
Довърши ли ги, момче?
Хлапето вдигна ръка.
Да. Чух и трите изстрела. И идиота също, нали момче?
Той не отговори.
Добро момче, прошепна свещеникът. Той бе превързал раната на шията с ризата си, беше гол до кръста и седеше сред гранивите кости, загледан към слънцето.
Сенките върху дюните бяха дълги и в тези сенки костите на измрелите там животни бяха разпръснати под всевъзможни ъгли и приличаха на странни купчини от усукана арматура. Разполагаха с около два часа до мръкване и бившият свещеник отбеляза този факт. Лежаха под кожата на мъртъв вол, добила твърдостта на дъска, и слушаха съдията да им подвиква. Той им изтъкваше казуси от правото и им цитираше конкретни прецеденти. Разясняваше им онези закони, които се отнасяха до правото на собственост върху домашните животни, и им привеждаше примери за лишавания от всякакви граждански и наследствени права, тъй като смяташе, че те са свързани с наследствената поквара на предишните престъпни собственици на конете, които сега лежаха мъртви сред костите. След това заговори за други неща. Бившият свещеник се наведе към хлапето. Не го слушай, каза той.
Не го слушам.
Запуши си ушите.
Ти си запуши своите.
Тобин сложи длани върху ушите си и погледна хлапето. Очите му блестяха заради загубата на кръв и той бе завладян от някаква особена сериозност. Направи го, прошепна бившият свещеник. Мислиш ли, че той говори на мен?
Хлапето се обърна и хвърли поглед към слънцето, приседнало на западния край на пустошта, и след това не си казаха нищо повече, докато се мръкна. После станаха и тръгнаха.
Излязоха от падината, потеглиха през ниските дюни и погледнаха за последен път към долината, където в края на един пясъчен вал потрепваше нощният огън на съдията, така че да го виждат всички. Те не се впуснаха в предположения какво използваше той като гориво и луната все още я нямаше, когато бяха вече доста напреднали в пустинята.
Този район беше обитаван от вълци и чакали и те виха през цялата първа половина на нощта, докато луната изгрее и после спряха, сякаш изненадани от появата й. След това започнаха отново. Пилигримите бяха отслабнали заради раните си. Те легнаха да почиват, но не и за дълго и не и преди да обходят с поглед хоризонта на изток за някаква фигура, изникнала там без покана. Потръпваха под повея на сухия пустинен вятър, дошъл от кой знае какъв безбожен квадрант, студен, стерилен и неносещ никакви новини. Когато се развидели, се изкачиха на едно малко възвишение в тази безкрайна равнина и седнали на ронливите глинести шисти, гледаха как слънцето изгрява. Беше студено и бившият свещеник, с неговите дрипи и окървавена яка, обгърна тялото си с ръце. Спаха на този неголям хълм и когато се събудиха, беше средата на предобеда и слънцето се беше изкачило доста високо в небето. Те седяха и се оглеждаха. Към тях през равнината — нито много далече, нито много близо — вървяха фигурите на съдията и на идиота.