Те напредваха през равнината и хлапето, легнало по корем в пясъчното укритие, ги наблюдаваше през ребрата на мъртвите мулета. То виждаше собствените си следи и тези на Тобин в пясъка, неясни и загладени, но въпреки това забележими, и наблюдаваше съдията, наблюдаваше следите и слушаше звука на пясъка, носен в пустинята. Съдията беше може би на около стотина ярда, когато се спря и огледа района. Идиотът клекна и застана на четири крака, изопвайки повода, като някаква разновидност на гол лемур. Той люшкаше главата си и душеше въздуха, сякаш се опитваше да улови някаква следа. Слабоумният беше изгубил шапката си или пък Холдън бе предявил над нея имуществени права, защото съдията сега носеше нещо като чифт странни груби цървули, изрязани от парче кожа и вързани за долната част на ходилата му с конопени върви, спасени от някакво крушение в пустинята. Идиотът се мяташе напред, спиран от нашийника си, и грачеше, размахвайки ръце пред гърдите си. Когато минаха покрай фургона и продължиха, хлапето знаеше, че са подминали мястото, където той и Тобин се бяха отклонили от следите си. Загледа се в тях — едва видими, те водеха през пясъка и след това изчезваха. Бившият свещеник, който лежеше до него, сграбчи ръката му и му просъска нещо, сочейки съдията. Парчетата изсъхнала кожа по труповете на животните потракваха под повея на вятъра, съдията и идиотът продължиха нататък през пясъците и скоро се изгубиха от поглед.
Те лежаха, без да говорят. Бившият свещеник се надигна леко, огледа района и след това погледна хлапето. Хлапето отпусна ударника на револвера.
Няма да имаш друг шанс като този.
Хлапето пъхна пистолета под колана си, изправи се на колене и се огледа.
И сега какво? — каза Тобин.
Хлапето не отговори.
Той ще ни чака при следващия извор.
Нека чака.
Можем де се върнем при ручея.
И какво да правим там?
Ще чакаме да минат някакви хора.
Откъде ще се вземат? Вече няма ферибот.
При ручея идва дивеч.
Тобин надничаше през костите и парчетата висяща кожа. Когато хлапето не отговори, той вдигна глава. Можем да отидем там, каза той.
Имам четири заряда, рече хлапето.
То стана и огледа осеяната с голи кости земя и свещеникът последва примера му. Онова, което видяха, беше, че съдията се връща.
Хлапето изруга и се просна по корем. Бившият свещеник се сви до него. Те се притискаха към дъното на ямата, заровили брадички в пясъка като гущери, наблюдавайки как съдията минава отново пред тях.
С водения на каишка идиот, с цялото си снаряжение и чадъра, който се накланяше под напора на вятъра като някакво черно цвете, той прекоси пространството със следи от минало крушение и се заизкачва отново по склона на високия песъчлив хребет. На билото съдията се обърна, идиотът клекна до коленете му, а самият той свали чадъра си и се обърна към заобикалящата го пустош:
Свещеникът те води за носа, момче. Знам, че ти не би се скрил. Знам също, че нямаш сърцето на обикновен убиец. Вече на два пъти минах под прицела ти през последния час и ще мина и за трети път. Защо не се покажеш?
Ти не си убиец, продължи съдията. Нито пък наемник. В тъканта на сърцето ти има някаква пукнатина. Мислиш ли, че не знам това? Само ти се бунтуваше. Само у теб имаше някаква капчица милост към езичниците.
Идиотът се изправи, вдигна ръце към лицето си, изскимтя някак странно и отново седна.
Ти мислиш, че съм убил Браун и Тоудвайн? Те са толкова живи, колкото сме ти и аз. Те са живи и разполагат с плодовете на техния избор. Разбираш ли? Попитай свещеника. Той знае. Свещеникът не лъже.
Съдията вдигна чадъра си и намести принадлежностите си. Може би, извика той, може би си виждал това място насън. И си сънувал, че ще умреш тук.